Релативизъм – Философия
Релативизмът е методологичен принцип, който се състои в метафизическата абсолютизация на относителността и условността на съдържанието на знанието.
Релативизмът произтича от едностранчивото подчертаване на постоянната променливост на реалността и отричането на относителната стабилност на нещата и явленията. Епистемологичните корени на релативизма са отказът да се признае приемствеността в развитието на знанието, преувеличаването на зависимостта на процеса на познание от неговите условия (например от биологичните нужди на субекта, неговото психическо състояние или наличните логически форми и теоретични средства). Фактът на развитие на знанието, по време на което се преодолява всяко постигнато ниво на знание, се счита от релативистите за доказателство за неговата неистинност, субективност, което води до отричане на обективността на знанието като цяло, до агностицизъм.
Релативизмът като методологическа настройка се връща към учението на древногръцките софисти: от тезата на Протагор "човекът е мярка за всички неща ..." следва признаването само на текущата чувствителност като основа на знанието, което не отразява никакви обективни и стабилни явления.
Елементите на релативизма са характерни за древния скептицизъм: разкривайки непълнотата и условността на знанието, неговата зависимост от историческите условия на процеса на познание, скептицизмът преувеличава значението на тези моменти, тълкува ги като доказателство за ненадеждността на всяко знание като цяло.
Философите от 16-18 век (Еразъм Ротердамски, М. Монтен, П. Бейл) използват аргументите на релативизма, за да критикуват догмите на религията и основите на метафизиката. Релативизмът играе различна роля в идеалистическия емпиризъм (Дж. Бъркли, Д. Хюм; махизъм, прагматизъм, неопозитивизъм). Абсолютизирането на относителността, условността и субективността на познанието, произтичащо от свеждането на познавателния процес доемпирично описание на съдържанието на усещанията, служи тук като оправдание за субективизма.
Релативизмът придоби известно влияние в началото на 19-ти и 20-ти век във връзка с философското разбиране на революцията във физиката. Въз основа на метафизичната теория на познанието, пренебрегвайки принципа на историзма при анализиране на промените в научното познание, някои учени и философи говориха за абсолютната относителност на знанието (E. Mach, J. Petzoldt), за тяхната пълна условност (J. A. Poincaré).
В различни клонове на човешкото познание терминът придобива своето значение (етичен релативизъм, лингвистичен релативизъм, физически релативизъм и др.).
Догматизмът е начин на мислене, който оперира с догми (непроменливи позиции) и разчита на тях.
Проблемът с догматизма е един от съществените проблеми, които преодоляват човечеството. Милиони догматици, които не са в състояние да мислят напълно независимо, но се смятат за умни, наводняват и изхвърлят информационното пространство със своите твърдения. Умът, според тези хора, в никакъв случай не е способността да се мисли, в никакъв случай не е способността да се разсъждава и да се правят логически заключения. Умът, според тяхното разбиране, се определя много просто – умен си, ако знаеш определени догми – определени положения, които са абсолютно верни. И тъй като знаете абсолютно правилните разпоредби, значи със сигурност сте умен, а този, който не ги знае, или "не разбира", че са правилни, или е глупак. Догматиците обаче не могат да обяснят защо тези разпоредби са правилни. В най-добрия случай те могат да се опитат да ги "оправдаят" с уловки. Следователно, за да се "разбере" правилността на догмите, от тяхна гледна точка, е необходимо да се направи някакво непонятно вътрешно усилие, да се стегне психически и ще дойде, "разбирането" на правилността на догмата. В същото време, тъй като действителнотопричината, която подтиква човек да нарече тази или онази догма правилна, са неговите емоции, обичайните му оценки, тогава е почти невъзможно да се разубеди догматикът от правилността или абсолютността на догмата с помощта на какъвто и да е рационален аргумент. За съжаление в съвременното общество, където неразумността е норма, няма гаранции, че догматиците няма да проникнат никъде - в управлението, в медиите, в образователната система, в науката, където ще разпространяват догмите и догматичния метод, представяйки го за официално правилен, естествен и единствено възможен.
За правилното разбиране на състоянието на съвременната наука и пътищата на нейното развитие е необходимо да се преодолее едностранчивостта както на догматизма, така и на релативизма. Догматизмът не е в състояние да разглежда разпоредбите на науката, например математиката и по-специално системата от аксиоми, като резултати, които могат да бъдат обект на по-нататъшна корекция и подобрение. Релативизмът обаче не вижда зад честата промяна на научните теории и подходи към тяхното развитие, че всички те са, по думите на В. И. Ленин, „зърна на абсолютната истина“, че напредъкът в развитието на научните теории и методи позволява все по-адекватно да отразява многообразието от отношения на обективната реалност.