Спектакъл Снежна буря, Театър "При Никитските порти"
2 часа 40 минути с антракт
Спектакълът е свален от репертоара.
И така, "Снежна буря" от Владимир Сорокин. Приказка. Триста и нещо страници, на които почти непрекъснато вали сняг, духа вятър, мразът се засилва от време на време... българската зима в най-неугледния й вид. Бушуваща стихия. Снежна преспа върху снежна преспа. Мрак и мрак. С една дума виелица. Но за Сорокин това е и образ, а не само битов климатичен израз. Виелицата като непрестанна, вечна сила, която се противопоставя на човека и всичко живо. Непобедим и страшен Човек е обречен на тази виелица. Той не може да се бори с нея и не го прави. Виелицата е даденост, чието противопоставяне е безполезно, безнадеждно и неопределено. Виелицата е вечна, виелицата е вечна.“ Четейки Сорокин, неволно се питате кое е първо – литературата или реалността? Дали е описание на това, което е, фантазии по тема, програмиране на бъдещето или предсказание? Когато започне да се сбъдва, вие неволно си мислите, че е предсказание, а след това също толкова неволно, че това е диагноза, защото същото се сбъдва, коригирано за новите технологии. И тук вече разбираш, че границите се размиват, че някога е имало писатели реалисти, а сега има и постмодернисти, четейки които мислено се отнасяш ту към Пушкин, ту към Чехов, ту към някой друг или веднага към цялата българска литература и поезия взети заедно. В тази връзка спектакълът разширява полето на цитиране на ситуации, сюжети, преплитайки пътуване в снежна буря със стихотворения, поставяйки необходимите акценти с добър и точен саундтрак. И да получите диагноза. Докторът язди с ваксината във виелицата, за да излекува бъдещите зомбита от болестта. Както винаги всяко добро дело в българската действителност е свързано с невероятен героизъм, безстрашие и осмисляне на темата, което не е напразно. Въпреки че е ясно, че е по-добре да останете с нежна дама някъде навътреБерлин или Москва и че дамите нямат нужда от герои, а от такива, които после няма да съжаляват, че са заменили хедонизма с героизъм. По пътя само студ, сняг, пустота на огромни пространства, плюс някой осея пътя с неразбираеми пирамиди, до създателите на които лекарят достига. Единият е болен, колегите го бият, защото няма какво да лекува, няма лекарства. Лекарят, разбира се, помогна, в отговор напредналите технолози на пирамидите лекуваха лекаря с нова отвара. Ново означава супер иновативно, нищо че няма лекарства, но има високи технологии на шум. При този сюжетен обрат постмодернизмът се превръща във футуризъм. Модните цинични момчета в тяхното "научно" гето създават нещо, което ще струва дори повече от всички "технически" постижения на миналото. Лекарят, след като прие пирамидата, лети в безкрайното сладко пространство, завършва в рая, от такова удоволствие той веднага започва да мисли, че трябва да прави добро, да споделя своите просветени мисли с шофьора, но тъй като злото не спи и няма нормални пътища, навън е зима и наблизо няма жилища, тогава високите мисли водят героите в ямата. След насладата, просветлението и мислите за доброто идва само жестокостта и злобата, жалко е да умреш така веднага. Но какво ще кажете за съпругата, но какво ще кажете за любовницата и ваксината? И това е краят Бог знае къде. И никой не успя да помогне. Срамота е. Но лекарят има късмет, китайците го намират. Цялото представление се гледа на един дъх, не забелязвате колко бързо свърши всичко. Освен това старата театрална сцена, със своята особена история и чар, превръща всичко в магия.