Същността на антисемитизма, ксенофобията и толерантността като механизми за разрушаване и подкрепа
Статията обсъжда мотивацията на Извънземното и феномена на „извънземните завинаги“ в човешката история. От позицията на историко-еволюционния подход се разкрива същността на антисемитизма, ксенофобията и толерантността като механизми за унищожаване и поддържане на многообразието в различните култури. Обосновава се необходимостта от по-широко въвличане на изкуството като потенциален източник за преодоляване на нагласите на антисемитизъм и ксенофобия в съвременните общества.
„Влакът ни тръгва за Аушвиц!
Нашият влак тръгва за Аушвиц
Днес и всеки ден!“
Безстрастното търсене на отговори на тези въпроси е невъзможно „... където съзнанието е тясно и болезнено“ (М. Я. Гефтер, 2004) и е немислимо, когато грохотът на влака, тръгващ за Аушвиц, расте и расте. И колкото по-болезнено става съзнанието, толкова по-силни са травмите от Холокоста, геноцида и ГУЛАГ, които се изтласкват в колективното несъзнавано (вижте например Z. Bauman. The Relevance of the Holocaust (2010), I. Altman. Denial of the Holocaust (2001)).
1. Феноменът "извънземни извънземни", антисемитизъм и ксенофобия: исторически и еволюционен анализ
Ето защо е важно да се замислим върху факта, че исторически и психологически Холокостът, който е чудовищна последица от държавната политическа и идеологическа антисемитска доктрина на фашизма, есиндром на дехуманизацията на цялото човечество, а не просто национален геноцид като катастрофа на еврейския народ.
За да се отърва от политическата слепота, която води до игнориране на връзката между антисемитизма, ксенофобията и толерантността в политическия живот, науката и културата, ще се спра на характеристиките на еволюционния смисъл на тези явления.
В контекста на историческия и еволюционен анализ на развитието на сложни системи, толерантността се разглежда като норма за поддържане на многообразието, прогреса на различните системи, включително ценността и уникалността на всеки човек, етническа група, правото им да бъдат „различни“, не като другите.
Отбелязвам, че феноменологичен анализ на мотивацията на Извънземното, връзката му с историята и съвременността, разбирането за Извънземното като носител на хаоса, иновациите, нарушаването на реда се съдържа в поредица от изследвания на немския философ Бернхард Валденфелс, включително в сборник с негови трудове, озаглавен „Мотивът на Извънземното” (1999).
Защо да ме смятат за пънкар и бандит
Няма ли да е по-добре да стана антисемит
От тяхна страна, въпреки че няма закони,
Подкрепа и ентусиазъм на милиони.
Домашната агресия става сякаш легализирана и разбираема от милиони, когато е национално оцветена, превръща се от улично клане в погроми, а слуховете обличат главорезите в героичните дрехи на спасителите на отечеството.
Дали мистерията на антисемитизма, който получава одобрението на тълпата, обществото или държавата, като проява на феномена на „извънземното“, не е свързана с факта, че в манталитета на представители на много култури страхът от превръщането на безпорядъка във форма на живот е устойчиво свързан с еврейския народ, като норма за всички времена? И кой, по собствена воля, иска, по „вината“ на този амбициозен, променящ се ред и умеещ да не променя хората, да се установи завинаги в една ера на промяна?
2. Мултикултурализъм и символичен антисемитизъм: за какво мълчат проучванията на общественото мнение
Вълните от мигранти, които заляха Европа, се превърнаха в реална заплаха за лидерите на редица водещи страни, преди всичко Германия и Франция, които се придържат към политиката на мултикултурализъм, толерантност и политическа коректност. По тозиНа този фон все по-остро звучат гласовете на интелектуалците, които твърдят, че политическата практика на мултикултурализма е остаряла, а идеологията на толерантността като живот в общ дом с различни хора е претърпяла окончателен крах [виж например L.G. Йонин. Актуализация на консерватизма (2010); С. Жижек. За насилието (2010), Л. Харисън. Евреи, конфуцианци и протестанти. Културният капитал и краят на мултикултурализма (2014)]. Атаките срещу политическия дискурс на толерантността съжителстват идеално с разпространението на семена на всякакви конспиративни теории в полето на нетолерантността, с търсенето на врагове на народа, национални предатели, табуто върху отразяването на Холокоста в историческите книги, извличането на заговора на ционските мъдреци от вековния прах и появата на безброй „сайтове за омраза“ в интернет. Но при целия този празник на нетолерантност и мракобесие ту в България, ту в Европа се появяват от време на време оптимистични данни от социологически проучвания, които твърдят, че безпрецедентната по мащаби мигрантофобия се съчетава с тенденция за отслабване на антисемитските нагласи в Европа и постсъветското пространство.
Зад тези социологически проучвания, както споменахме по-горе, прозира политическа слепота, поради която анализите, посветени на ксенофобията, са един особен свят; а анализът на антисемитизма е съвсем различна реалност. А изследванията на ксенофобията и антисемитизма не могат да се сближат.
Подобна позиция произтича от неясното разбиране на разликите между антисемитските вербални нагласи, уловени чрез анкети, въпросници, интервюта, така наречените „директни методи“ на изследване на общественото мнение, и нагласите, изтласкани в несъзнаваното. Тези несъзнателни нагласи свидетелстват за наличието на дълбок мотив на Извънземното, който се проявява, наред с други неща, в особен „символичен антисемитизъм“.
Въвеждайки понятието „символичен антисемитизъм“, аз се основавам на добре познатото в психоанализата разграничение между детски и символични сънища. Това разграничение е въведено от Зигмунд Фройд в неговия класически труд „Тълкуване на сънищата“, публикуван в самото начало на двадесети век. В сънищата на децата потиснатото желание се сбъдва в най-директната си форма: в съня човек постига това, за което е мечтал, но това, което не е успял да постигне в действителност. В символичните сънища потиснатото желание избива на повърхността на съзнанието в алегорични форми, кодирани от нашето Аз.
Използвайки аналогия със символичните сънища, можем да предположим, че символичният антисемитизъм, който е мотивиран от ксенофобия, се появява в масовото съзнание в други дрехи. Той, както е показано в изследването на V.F. Петренко „Психосемантичен анализ на етническите стереотипи: лица на толерантност и нетолерантност“ (2000), може да се изрази в семантичното пространство с такива понятия като „либерал“, „демократ“ и др. , да бъде близо до тези конструкти, да съжителства с тях в контекста на бинарната опозиция „ние/те”.
Интересът ми към всеобхватна диагноза на символичния антисемитизъм е не само и не толкова празно пристрастие към „чисто“ академично изследване. Веднага след като в обществото се чуе викът „ату на либерали и демократи“, унищожете идеолозите на толерантността и мултикултурализма, мотивацията зад тези лозунги на „символичен антисемитизъм“ с космическа скорост се развива в мотивация на доста видим политически и държавен антисемитизъм. И тогава, на различни езици, звучащият хор „разпни евреите” се превръща в песента „Horst Wessel Lied”, националният химн на фанатици и фундаменталисти от различни нации и страни.
3. Изкуството като културно средство за катарзисотхвърляне на Извънземното в живота на обществото
Как да преодолеем ксенофобските и антисемитските нагласи на човек? Защо различни политици в Европа и България, знаейки за Холокоста, демонстрират архетипа на колективното безсрамие и отказват дори мълчаливо да се изправят, за да почетат паметта на повече от 6 милиона убити и измъчвани жертви на Холокоста? Достатъчни ли са различни образователни програми, учебници, традиционни лекции, носещи знания за Холокоста, ГУЛАГ, геноцида, за да предотвратят ксенофобията и антисемитизма?
Въпреки значението и стойността на образователните програми, включително ярките програми за трагедията на Холокоста, които моите колеги А. Гербер и И. Алтман провеждаха дълги години в България, наред с тези програми и лекции, е необходимо да се разчита възможно най-широко на литературни произведения, театрални представления, кино, които генерират мощни механизми на катарзис като преживяване на трагедията на Холокоста и геноцида. Става дума за произведения на изкуството като „Убежище. Дневник в писма” от Ане Франк, „Бабин Яр” от Евгений Евтушенко, „Нечовешки хора” и „Лов” от Владимир Тендряков; филми - "Обикновен фашизъм" на Михаил Ром, "Списъкът на Шиндлер" на Стивън Спилбърг, "Сбогом на 20-ти век" на Савва Кулеш, постановки на необичайния театрален фестивал на Лев Додин "Ние и те = ние", международният проект на Иля Кабаков "Платоходка на толерантността" - това не е пълен списък от произведения на изкуството, които отварят чрез катарзис пътя за промяна на мотивацията за отхвърляне на Извънземното, съпричастност към колективната болка на народи и личности, жертви на национална нетърпимост, антисемитизъм и ксенофобия, преодоляване на „колективната липса на съвест“.
В театъра на Европа Лев Додин, обсъждайки трагедията в полския град Йедвабне, си спомних думите, проникващи в самата душа: „За нас толерантността трябва да бъде не самоидеология. Толерантността е хигиената на душата.”
Не знам дали с изкуството ще успеем да преодолеем онази потискаща „баналност на злото“, за която проницателно пише Хана Аренд (2008). Не знам, но вярвам, че трансформиращата сила на катарзиса – пречистването чрез изкуството на покваряващата душата мотивация за отхвърляне на „вечните Чужденци“ – е нашият шанс, шанс да спрем грохота на колелата на влака, който тръгва за Аушвиц днес и всеки ден.