Стани човек
Награда фенфикция „Стани мъж“
Глава 39
Или нощта отлетя за миг, или леглото е твърде меко, на което вечността изглежда като миг. И одеялото е топло, топло... - Хей, Учиха. Саске! Някой ме бръкна с остър пръст в рамото. Много остър. - М? - Зарових лице във възглавницата и ритнах крак, явно протестирайки срещу толкова ранното събуждане. - Стани! — извика същият глас, който извика първото име. Едва не подскочих от страх, но студът в стаята ме накара да размисля и да се завия с одеяло. То обаче беше твърде късо и краката веднага изпълзяха. Трябваше да се свия на топка. - Защо? - казах с вял, буден глас, притискайки колене към гърдите си. - Орочимару-сама чака, - Кабуто беше изненадан от дъха ми. А, да. Сега ще ме обучават. Но о, не спах достатъчно! - Защо те изпратиха да те събудят? Не пропуснах да попитам с обичайния си тон, въздишайки. - Орочимару-сама трябваше да дойде лично? - каза очилатият с равен глас, в който обаче се спотайваше подигравка. Придвижете се до челюстта му с пета, за да не се присмивате. Кабуто явно разбра, че не мисля за него с обич, така че за всеки случай направи няколко крачки назад от леглото: - Пет минути по-късно закуската е в кухнята. Ще закъснееш, ще останеш гладен - и отиде до вратата. Вдигайки глава, хипнотизирах гърба му, докато не хвана дръжката и извика след него: - Колко е часът?! - Четири сутринта - този отговор ме накара да простена. Чудя се защо главата е толкова тежка, въпреки усещането, че е натъпкана с памук. Вчера денят ми се проточи до един през нощта...
*** Така или иначе закъснях за закуска. „Казах пет минути“, каза Кабуто уморено. Какво е тойтолкова уморен сутрин? Гледах го как вдига чиниите - от броя им заключих, че сега в леговището на Орочимару има петнадесет души. Еха. - Какво, абсолютно нищо. Наведох глава и въздъхнах, натискайки състрадание. Но Кабуто явно не го е имал от раждането си или по-късно е отпаднал като ненужен. - Само моята част. - И тогава мога да готвя за себе си. - Не! - издаде с ужас и разпален Кабуто и обясни, забелязвайки изненадания ми поглед: - Не съм готов да късам парчета месо от тиган. - Ще кажа на Орочимару, че ме гладуваш! заплаших аз. Очилатият ме гледаше втренчено, сякаш вече мислеше: от коя страна да отрежа... поне нещо. - Предупредих те. Разбрах го с убеждаване - но и със заплахи, а какво да му противопоставя?! - не можете да помогнете на случая, затова реших да предприема стъпка, която гарантирано ще работи. Добре, че вече знаят, че съм момиче ... Но това не означава, че няма да се срамувам от поведението си. Времето, прекарано като мъж, ме научи да се отнасям към много неща от гледна точка на мъж. Отидох до Кабуто, който беше обърнат с лице към мивката, и скочих да се закача на него, обвивайки ръце около врата му. С мъка удържа челото си от сблъсък с вратата на килера - а те нямат нищо толкова цивилизовано в леговището. „Сасуке“, изсъска Кабуто полузадавен, залитна назад и всъщност ме постави на масата. - Пусни. И вече отивай при Орочимару! - Но аз съм гладен - дори не се сетих да разкопча "страстната" прегръдка. По някаква причина хленченето и изиграването, постигането на любимия начин на желаното момиче - истерия със сълзи, не се получи, но едва сдържах смеха си. Ами ситуацията. Мислех ли, че някой ден ще се мотая на ренегат, искайки порция закуска?! - Ще ме изядеш ли? -Гласът на Кабуто вече не съдържаше онези нетолерантни нотки, с които ме възнаграждаваше от момента, в който се събудих. - Нееее, Кабуто, сладко, добре, нахрани ме. Или се научете да готвите. Последва дълго мълчание, по време на което очилатият смилаше „милото“ и молбата. - Аз ще измия чиниите - намекнах, а той, гледайки чиниите, се отказа: - Добре. Веднага пуснах врата му и скочих от масата, като седнах на стол. - Половината от твоята, така да бъде - сложиха пред мен тиган със страхотно вкусно миришещо месо. До гърмящия звън, от който разбрах, че Кабуто е имал време да промени решението си, се вписа купа салата ... - Какво е това. – попитах аз, долавяйки нежност в гласа си – взех Сакура за проба. Е, опитах поне. Съдейки по изумлението, изписано на лицето на Кабуто, успях. - Салата с оризова юфка със зеленчуци и билки. Само не се опитвай да ме манипулираш с всякакви момичешки неща. Докато си бил „момче“, ти си изгубил това умение – довърши ме очилатият. Бих се обидил, просто трябва да ям. След тренировка с Какаши, например, ядох почти като мъж, помитайки две или дори три порции огромно барбекю наведнъж. Бях толкова потънал в мисли, че почти не забелязах как изядох всичко. Кабуто дъвче учудено салатата, без да откъсва очи от мен, докато аз набивах клечките си в празния тиган. - И къде. Гледах онемяло в масата. Очилатият дори се задави: - Тя изяде цялото ми месо и не разбра това, искаш да кажеш? - на лицето му бавно узряваше желанието да ме прикове към всички опашати Бижуи. - Просто се притеснявам! Мислех си, оставяйки клечките и слушайки се учудено - къде е това месо? аз не разбирам Сякаш току-що изчезна. Дори послевкусът в устата не определя дали съм ял или не. Лоша закуска. - Съдовете са ваши - Кабуто държеше вазасъс салата в ръце, страхувайки се може би да не го лиша и от това. Трябваше да измия чиниите, които очилатият човек, такава зараза, щателно прегледа. - Добре. Безплатно. „Благодаря“, казах саркастично и излетях в коридора, преди Кабуто да успее да ми отговори. - Направо и втория завой наляво, последната врата - излая той след мен. - Да, - току-що прелетях покрай втория завой, почти не спрях и бавно тръгнах в правилната посока.
*** Кой каза, че преодоляването на трудностите заедно ви сближава? До края на втория час на нощта Кабуто и аз се намразихме толкова много, че при вида на „врага“ косите ни направо настръхнаха. Не можахме обаче да си тръгнем и да оставим развалините до сутринта (и след това да се обадим на някой от останалите четиринадесет души). Ако Орочимару забележи - или му бъде казано, че кухнята е била ефективно унищожена, и двамата ще имаме проблеми. Проклета ситуация. До сутринта усърдно избягвахме срещи и разговори, но първо имах време за закуска. Дори успя да падне в стаята преди появата на останалите обитатели на бърлогата. Кухнята беше в ред ... ако не се вгледате внимателно. Открих, че извън готвенето и шинобито Кабуто е нула. Абсолютна нула. Вижте само тези криво окачени шкафове с изкривени врати! А напуканата маса, чийто крак е залепен с тиксо (радвам се, не мога!), как ви харесва? Не беше възможно да се спасят съдовете, но добре. Вече не ми пука за нищо, отивам да спя.
*** Но не мога да спя вечно! Орочимару ще пристигне вечерта, така че имам всички шансове да се впиша някъде. В края на краищата тя каза на очилата, че вероятно има подобни маси или шкафове и в други стаи. Не! Те нагло ме игнорираха, но после ме хвърлиха с метла. Човек би си помислил, че мога да измета това овъгленомъниче. В кухнята се чу тропот. Погледнах там. Вместо очаквания Кабуто, пред очите ми се появи висок, тъмнокос (дори се страхувах, че Орочимару се е върнал) млад мъж с чук в ръце. О, той подрежда тук. Орочимару определено не би направил това. Мислено се възхитих на непознатия и се опитах да се измъкна незабелязано. да Чукът прелетя покрай главата ми и направи вдлъбнатина в стената. Погледнах назад. Човекът ме отегчи с тежък поглед на червени очи, под който исках веднага да предам всичко повече или по-малко ценно и в същото време да си призная. - Развали ли всичко тук, момче? — попита той с тих глас. „Аз и Кабуто“, поправих го. И аз не съм мъж. - Но не можеш да кажеш - той се ухили и изведнъж протегна ръка: - Аз съм Кийоши. Дланта му беше топла, но твърда и мазолеста. Въздъхнах: - Аз съм Саске. - Мъжко име, - чукът потрепна и полетя в дланта на Кийоши, който веднага се върна да забие пирон. - Всички въпроси към родителите. Само те не са - седнах на един стол. хм В края на краищата той не изглежда толкова лош. И като цяло това изглежда е същият Кийоши, който е като складодържател. - Кийоши-сан! Бах. - Ийй! — каза мъжът, разклащайки натъртения си пръст. - Защо "сан". Просто Кийоши. И "вие", моля. - Добре, - въздъхнах отново, "З... знаеш как можеш да накараш Кабуто да направи нещо." „Изнудване“, ухили се Кийоши. „Въпреки че ако си Орочимару-сама, можеш просто да попиташ.“ - Изнудване, - повторих. - Да - съгласи се мъжът. Просто внимавай или ще умреш. Измърморих, станах и си тръгнах. Къде би могъл да бъде Кабуто? В лабораторията... може би да го изнудвам с разрушаването на кухнята? Не, няма да работи. Първо, вече няма никакви доказателства, и второ, това е нож с две остриета, който със сигурност ще ме удари по главата с второто. Добре,нека да разгледаме мястото. Ето я вратата към лабораторията на Кабуто. "Влизането на външни лица е строго забранено." Аутсайдер ли съм? Едва ли. Бутнах вратата... заключена. Почуках. За момент настъпи тишина, след което вратата потрепна и се отвори. Кабуто стоеше на вратата. Като ме видя, той издаде три неподлежащи на печат думи и шест най-разнообразни епитета за тях. - Не очаквах това от теб, - успях да кажа всичко. Вратата се затръшна. „И така, криеш ли нещо?!“ – попитах на вратата. Тя мълчеше. Чудя се дали леговището може да се справи с второ чидори. А, беше, не беше... Издържа. Вратата, между другото, също ... но рамката на вратата се оказа доста слаба. Разбрах това, отскачайки от вратата, която падаше върху мен (тук, защо не вътре?). Вероятно си е струвало да се удари някъде другаде. Кабуто ме погледна с омраза. Погледнах изненадано, а не него. Пет трупа ... и един напълно неочакван. Това ли е… Таюя?! Но тя беше жива! „Ъм…“ Кабуто се поколеба. - Тя се самоуби. - Вярно ли е или какво? Вложих възможно най-наивното излъчване. - Да. В крайна сметка приятелите й бяха мъртви. - Е, да. Шиноби са толкова нежни, че винаги се самоубиват, когато приятелите им умрат. - Млъкни и се махай от тук. - Да, вече бягам - не откъснах очи от труповете на онези, които дойдоха в Коноха за мен тогава. - И защо ви трябват? Експериментирате ли? Тя отиде до масата, чувайки скърцане със зъби. Защо съм още жив? Вероятно човекът с очила се страхува от пълното унищожаване на лабораторията му. Едно чидори е достатъчно тук. Да, дори не чидори, банални огнени техники. И всичко ще излети. - Да, - погледнах бележките. Опитвате ли се да имплантирате техните клетки в себе си? Орочимару знае ли? - Ако разбере от теб, аз... - Убий ме, да, - кимнах. „Но това не работи за нас. Предлагамвзаимна изгода. - Изнудване. Престорих се на обиден. - Ето още един! Значи да! Изводът е следният: мълча, че съм бил тук. Ти… ме научи на медицински техники. След кратко мълчание Кабуто отиде до рафтовете и ги зарови, изваждайки три свитъка. Хвърли ми: - Взимаш мъртва риба и се опитваш да я съживиш. - Как?! – Разбрах същността на техниките на Ириенин, но самият процес… какъв е той? - Ще разбереш. А сега, за доброто на Ками, махай се! - Добре, благодаря ти, Кабуто. - Вали. О-о, колко страхотни сме. И така, откъде мога да взема риба?! Има още много време преди Орочимару да пристигне вечерта.
*Според Wikipedia Kabusecha е вид японски чай сентя, който има сладък вкус и по-наситен цвят, както и по-мек. Wagashi е общоприето име за сладкиши, направени по традиционни японски рецепти.