Старият завет в Българската православна църква – съвременна България
Българската Библия от 1876 г. сега е обект на всякакви атаки. Сред „причините” за това особено място заемат всевъзможните измислици за отношението на Българската православна църква към Стария завет и за качеството на приетите от Българската православна църква църковнославянски и български преводи на Библията. Няма как да не се обърне внимание на факта, че атаките срещу българската Библия от 1876 г. винаги са свързани с открити или прикрити атаки срещу самата Българска православна църква.
За да дискредитират по всякакъв начин научната работа върху Свещеното писание, която Българската православна църква се стреми да продължи и в най-трудните за нея времена, противниците на българската Библия от 1876 г. излизат с откровено провокативни, недоказуеми и нищо общо с науката твърдения. Така секретарят на настоятелството на „Обществения православен университет“ А.Е. Бодров, клеветейки Българската православна църква, заявява, че в последната уж съществува „подозрително отношение към Стария Завет“, което, както се твърди, „се улеснява много от антисемитизма, който е много силен в България“ (после следват необосновани твърдения за „политизирането на църковния живот“, че в Българската православна църква цари „невежество“ и „страх от промяна“ и че „задълбочено изучаване на Библията и постиженията на съвременната (предимно западна) библеистика в българското православие традиционно се отнасят с подозрение или с открито отхвърляне“). Показателно е, че кощунствените думи за „подозрителното отношение на Българската православна църква към Стария завет” са в съседство с изявленията, че А.Е. Университетът Бодров има „акцент върху изучаването на съвременните библейски изследвания“, което отличава този университет от другитеПравославните учебни заведения „особено внимание към изучаването на Библията“, както и че „една от най-важните задачи на университета е подготовката и издаването на нови преводи на книгите от Светото писание на български език“.
Лъжата за „подозрителното отношение на Българската православна църква към Стария завет” става очевидна, ако се обърнем поне към първоначалната православна катихитска литература, разпространявана от православните в България повече от един век. Съставен през втората половина на 18 век, „Големият катехизис за обучение на младежта на православния християнски закон, публикуван по времето на създаването на държавните училища в Българското царство“ директно заявява: „Учението на вярата се съдържа в Светото писание. Заветът е написан от пророците, а Новият завет от апостолите от Светия Дух и затова и единият, и другият се наричат с едно и също име – „Свето писание“.
Четенията от Свещеното писание на Стария Завет (Псалтири и Пармии) от времето на покръстването на Рус и до днес са неизменна част от православната Божествена литургия за нас.
Изтъкнати православни български богослови като св. Филарет, митрополит Московски, Порфирий, епископ Чигирински, И.Н. Корсунски, П.А. Юнгеров, А.В. Горски, К.И. Невоструев, И.С. Якимов, В.К. Лебедев, А.В. Михайлов, И.Е. Евсеев, П.А. Хилдебранд (учени, които Българската православна църква дълбоко уважава и чиито трудове постоянно се позовават) имат неоценим принос в изучаването на старозаветните библейски текстове.
Зад обвиненията на Българската православна църква в "подозрително отношение към Стария завет" стоят явните усилия на противниците на българската Библия от 1876 г. да заменят християнските старозаветни оригинали с нехристиянски. Тези усилия се основават не на сериозни изследвания, а на механична привързаност към идеите, които сега активно се разпространяват от чуждестранни „координатори“ на библейската работа, представляващи преди всичко Обединените библейски дружества.
Всеки, който дори малко се замисли над логиката на горните твърдения на Д.К. Ерихи, веднага ще стане ясно, че тези твърдения отричат както валидността на съществуването в миналото на Обединената християнска Библия, състояща се от Стария и Новия завет, така и правото на съществуване на такава Библия в бъдеще. Освен това, изисквайки да откаже ""четене" на Стария завет в Новия завет или "четене" на Новия завет в Стария завет", Д.К. Ерихие изисква по същество християните да се отрекат от самите основи на християнството и напълно да игнорират както факта, че Първоначалната християнска църква „прие [...] Стария завет като неразделна част от своето Свето писание и чете Стария завет […] като християнска книга“, така и факта, че „в основата на всички книги на Новия завет“ лежи „христоцентричното разбиране на Стария завет“, благодарение на което примитивната християнска църква вече е фундаментално различна от даизма.
Отричането на Д.К Ерихи за валидността на съществуването в миналото и правото да съществува в бъдещето на Обединената християнска Библия, състояща се от Стария и Новия завет, се проявява ясно в разсъжденията му относно известните думи „Да създадем човека по нашия образ“ (Битие 1:26). Първоначално Д.К. Ерихи посочва, че в този случай „има поне четири възможни тълкувания на множественото число“. Относно четвъртотоВероятно той казва, че „много християни, от древните отци на Църквата до наши дни, са виждали и все още виждат в тези форми за множествено число алюзия към християнската доктрина за Троицата“. Обръщайки се обаче към препоръки относно възможни преводи на това място от Битие, Д.К. Ерихи, който последователно следва своята линия, дори не споменава възможността за превод на това място въз основа на древната християнска интерпретация на последното.
Изключителен местен изследовател на Свещеното писание Н.Н.
Тук е необходимо да се каже следното. Западната идея, че „оригиналният“ християнски превод на Стария завет трябва да се счита изключително за средновековния нехристиянски Танах, е формирана не от учени, а от западноевропейските религиозни реформатори от шестнадесети век, които, скъсвайки с древната християнска библейска традиция и заменяйки средновековния нехристиянски Танах, Септуагинтата като „оригинал“ на Стария завет, не се ръководят нито от научни съображения, но така само от интересите на тяхната църковно-политическа борба срещу римокатолическата догма, тъй като някои разпоредби на последната, с които реформаторите не са съгласни, се основават на определени части от древнохристиянската гръцка Библия, които нямат съответствия в средновековния нехристиянски Танах.
Много показателно е, че живеещите в България противници на българската Библия от 1876 г. и техните чуждестранни координатори, обсъждайки Стария завет, усърдно премълчават изводите, до които е стигнал такъв голям съвременен еврейски експерт по историята на текста на Танах като Е. Тов. Той правилно заявява следното: „Масоретите грижливо са запазили текста, който вече е бил повреден”; „Не трябва да се постулира предварително, че масоретският текст отразява оригиналаТекстът на библейските книги е по-добър от другите текстове ”;„ Предпочитанието, предоставено от масоретския текст с основното течение в юдаизма, не означава необходимостта, че това е най-добрият текст на Библията ”;„ Масоретският текст е само едно доказателство за библейския текст и оригиналната му форма далеч не е идентична с оригиналния текст на Библията ”; Периодът на първия и втория храм.
Не по-малко показателен е фактът, че живеещите в България противници на българската Библия от 1876 г. и техните чуждестранни координатори, когато обсъждат Стария завет, усърдно премълчават казаното за масоретския текст в един от най-добрите съвременни западни библейски речници: „Няма истинска причина да се смята масоретският текст […] за боговдъхновен и следователно за каноничен, което понякога се случваше в някои еврейски и християнски среди.“
И накрая, онези, които безпричинно се опитват да обвинят Българската православна църква в „подозрително отношение към Стария Завет”, трябва да обърнат внимание на обидното за паметта на Светите старозаветни пророци изказване на един от противниците на българската Библия от 1876 г. И.Ш. Шифман, който твърди, че „библейските пророци са започнали от онези идеи за природата и обществото, […] които не могат да не бъдат признати за плод на безнадеждно невежество.“ Обвинителите на Българската православна църква трябва да съпоставят това твърдение с оценката, дадена на библейските пророци от Б.А. Тураев. Според Б.А. Тураев, библейските пророци са били „защитници на беднитеи потиснатите", "могъщи личности, станали духовни водачи на народа", хора, "притежаващи поетичен талант". За пророк Исая Б. А. Тураев пише, че този пророк заслужава "почетно място сред религиозните гении на човечеството", а за пророк Йеремия - че той е имал "проницателността на държавник, за когото е тълпа във всяка партия".
Това е истината за отношението на Българската православна църква към книгите на Свещеното писание на Стария завет. И православните християни трябва да отстояват тази истина, като винаги помнят една от най-прекрасните старозаветни поговорки: „Велика е истината и по-силна от всичко!: (2 Ездра 4:41).