Стихове за войната за ученици, деца, училища
Лежеше някак непохватно По детски малко телце. Сланата притисна палтото към леда, Шапката отлетя далеч. Изглеждаше, че момчето не лежи, Но все още тичаше Да, той държеше леда зад пода.
В разгара на голямавойна жестока, Не мога да си представя защо, Съжалявам тази далечна съдба, Сякаш мъртъв, сам, Сякаш лежах, Замръзнал, малък, убит В тазивойна неизвестен, Забравен, малък, лъжещ.
Като бършеха крадешком сълзите, Като след нас шепнеха: - Господ да те пази! - И отново те се нарекоха войници, Както беше обичайно във велика Рус.
По-често измервана със сълзи, отколкото мили, Имаше пътека, скрита от очите на хълмовете: Села, села, села с гробища, Сякаш цяла България се е стекла в тях,
Сякаш зад всяка българска окраина, Пазейки живите с кръста на ръцете си, Събрали се заедно с целия свят, нашите прадеди се молят За внуците си, които не вярват в Бога.
Знаете, може би все пак Родината - Не градската къща, където живях празнично, А тези селски пътища, по които дедите ми минаха, С прости кръстове на техните български гробове.
Не знам за вас, но аз съм със село Път копнеж от село до село, С вдовишка сълза и с женска песен За първи път войната по селските пътища доведе.
Помниш ли, Альоша: хижа край Борисов, Момиче, което плаче за мъртвите, Сива старица в плюшено наметало, Целият в бяло, сякаш облечен до смърт, старец.
Е, какво да им кажем, как да ги утешим? Но като разбрала скръбта с женския си инстинкт, Помниш ли, старицата каза: - Скъпи, Давай, ще те чакаме.
— Ще те чакаме! пасищата ни казаха. "Ще ви чакаме!" казаха горите. Знаеш ли, Альоша, през нощта ми се струва такаидват гласове.
По българските обичаи само пожари По българска земя, разпръснати отзад, Пред очите ни умираха другари, По български раздирайки ризата си на гърдите.
Куршумите с теб все още имат милост към нас. Но като три пъти повярвах, че животът е всичко, Аз все пак се гордеех с най-сладкото, За горчивата земя, където съм роден,
За това, че на него ми е завещано да умра, Че българската майка ни е родила, Че, като ни изпрати на бой, българката На български три пъти ме прегърна.
Днес, понякога в късния следобед, Виждам как в мъглата жеравите Летят в определената си формация, Както се скитаха през полята като хора. Те летят, извървяват своето дълго пътуване И викат имена. Не е ли затова викът на жерава От века аварският говор е подобен?
Уморен клин лети, лети по небето - Лети в мъглата в края на деня, И в това образувание има малка пролука - Може би тук е мястото за мен! Ще дойде денят и с ято жерави Ще плувам в същата гълъбово сива мъгла, Птичи зов изпод небето Всички вие, които оставих на земята.