Свободата не е достатъчна, но е необходима цензура
Гражданите по свой начин оценяват положението на медиите в съвременна България
Друг аспект от отношението на гражданите към медиите е нивото на доверие в тях. Изглежда, как може да има доверие в страна, в която „четенето между редовете“ е национална традиция? Само 24% от анкетираните обаче са склонни да се доверяват повече на информацията, получена от роднини, приятели и роднини, докато 49% предпочитат информацията на професионалните журналисти. Освен това телевизията се ползва с най-голямо доверие (70%), следвана от печатната преса (50%) и радиото (44%).
Но може би най-интересното е, че основните претенции на българите към медиите не са свързани с липсата на свобода на словото, а с липсата или недостатъчната цензура. 58% от гражданите са убедени в нейната необходимост, като посочват пренасищането на нашите медии с насилие, пошлост, дезинформация и безкултурност. Самото понятие цензура не е табу за българина. Абсолютно малцинство обаче предлага да се цензурира политическата информация. Според хората цензурната „хватка” трябва да бъде насочена срещу следните явления: „те показват много насилие, разврат, вулгарност” (40%), „трябва да се избягват клеветите и дезинформацията, на гражданите трябва да се предоставя достоверна информация” (22%), „глупости, повишаване на културата и образованието на гражданите чрез медиите” (11%) и накрая традиционното „Медиите развращават децата и младежите” (9%).
Но ако единственият проблем на медиите ни беше държавната цензура, оказва се, че щяха да живеят добре! Такъв на пръв поглед странен извод правят резултатите от изследване на свободата на словото в няколко региона на България, проведено от ВЦИОМ съвместно с Обществената камара през последните две години. Първоначалният мотив за тях беше недоумение от резултатитерейтинг на американската правозащитна организация "Фрийдъм Хаус". В класацията за 2007 г. България дели 158-мо място с Бахрейн и Венецуела с рейтинг от 72 точки и попада в групата на „несвободните“ страни. Оттогава рейтингът ни не е нараснал. При изследване на методите за точкуване на фондацията открихме, че точкуването се основава на „оценки на рецензенти“, както и на „доклади за посещения на служители и консултанти в чужди държави“. Тоест по субективните усещания на експертите, често несвободни от идеологически и политически пристрастия. Има и друго съображение: България е толкова голяма и разнообразна страна, че „средната температура в отделението“ говори малко за реалната ситуация в Москва, Калмикия, Калининград или Татарстан. Затова решихме да създадем изследователски инструмент, който да ни позволи да идентифицираме реалните разлики в нивото на свобода на словото в различните региони, както и да идентифицираме основните причини и фактори, възпрепятстващи свободата на словото. Правим това, като интервюираме не само самите журналисти или опозиционни политици, но и получателите на информацията, т.е. население, и отделно - предприемачи.
И ето, например, резултатите от последното проучване, проведено в района на Иркутск. В този регион рядко се срещат ситуации, когато властите ограничават или спират дейността на медиите поради несъответствието им с официалната идеология, позицията на регионалните и местните власти. Властите не ограничават достъпа на гражданите до интернет ресурси. Практиката за наказателно преследване за изявления в мрежата не е обичайна. Журналистите рядко са тормозени от властите. Освен това собствениците на голяма част от медиите в региона са известни, а информацията, публикувана от медиите, отразява широк спектър от различни гледни точки. И накрая, организацияпроизводството на медийни продукти не е особено трудно и не среща пречки, а печатарската продукция в региона практически не се контролира от държавата. Изглежда всичко е наред.
Но в същото време проучването отбелязва страха на гражданите да говорят открито, обсъждайки теми, свързани с властите, страхувайки се от преследване. Според респондентите залегналото в Конституцията право на всеки свободно да изразява мнението си на практика се реализира само частично. Освен това е интересно, че в същото време практически никой не споменава случаи, когато обикновените граждани са били преследвани от властите за изразяване на убеждения, които противоречат на официалната идеология, позицията на регионалните и местните власти.
Широко разпространена е практиката отделни лица или обществени организации да плащат на журналисти, като по този начин купуват лоялността на медиите. А информацията, разпространявана от местните медии, се контролира до голяма степен от регионалните власти и общините.
В бъдеще трябва да се обърне внимание на недоволството на част от българската аудитория от това, което 33% от анкетираните наричат „монотонността и липсата на интерес към медиите“. Подобна оценка рязко контрастира с добре познатата статистика за нарастването на броя на телевизионните канали и радиостанциите от различни видове.
Вероятно става въпрос за факта, че много медийни потребители се давят в непрекъснато нарастващо море от информация и вие трябва да им подадете ръка за помощ - или да ги научите да плуват сами. Единственият въпрос е кой и как трябва да направи това.