Така има три вида изобразително изкуство - словесно, визуално и игрово изкуство.
По този начин има три вида изобразително изкуство: словесно, визуално и изкуството на възпроизвеждане на усещания.
1. Словесното изобразително изкуство включва реториката и поезията.
2. Изящните изкуства включват скулптура, архитектура и живопис.
Живописта се разделя на истинска живопис - изображение на природата и изкуства и занаяти - изображение на продуктите на природата. Първият вид изкуство е предназначен най-вече за слуха и в по-малка степен за зрението. Вторият тип е предимно за зрение и в по-малка степен за осезание.
3. Изкуството на изящната игра на усещанията включва музиката и изкуството на цветовете, първото използва слуха, второто - зрението.
Всички тези чисти изобразителни изкуства, комбинирани помежду си, водят до синтетични изкуства, така например комбинацията от слово и жест ни води до театралното изкуство на драмата, комедията или трагедията, в много случаи има живопис и музика. Комбинацията от думи и музика води до пеене.
Комбинацията от музика, танц, слово, води до музикално-театралния жанр опера или оперета. Музиката и жестът /танцът/ са в основата на балета. Така виждаме, че синтетичните изкуства могат да включват две (балет и драма) или всички изкуства, като опера. Каква е естетическата стойност на тези синтетични изкуства като цяло и спрямо /чистите/ изобразителни изкуства? В такива комбинации изобразителното изкуство е още повече изкуство. Но става ли по-красива? Както отбелязва Кант, това може да се съмнява, „тъй като се пресичат толкова много различни видове удоволствия“, стр. 344
Кант разграничава изящните /прости/ изкуства според принципа на влиянието на това изкуство върху свободната игра на въображението – душата или, както той казва, способността /„възбуда иемоционално вълнение”/, с. 246. Според този принцип на първо място е поезията, а след това музиката. Някак неясно защо поезията е на първо място, защото тя се изразява с думи, дори без понятия, но по-конкретно от музиката, която според мен дава повече свобода на душата от поезията /Платон в своето състояние поставя музиката – непрограмирана на първо място сред изкуствата/.
Ако обаче диференциацията на изкуството се проследява от степента на обогатяване на културата на душата, способността да възпитава нравствени качества у нас, то тук на преден план излизат изобразителните изкуства и преди всичко живописта, тъй като тя включва и други видове изобразително изкуство. Тези изкуства са по-индивидуални от музиката, която претендира да бъде социално изкуство, така че информацията, която визуалните изкуства носят, също е индивидуална. Това разграничаване може да е на други принципи и в различен ред и, както самият Кант пише в бележка под линия, „Нека читателят не смята тази скица за възможно разделение на изящните изкуства като замислена теория. Това е само един от многото опити, които все още могат и трябва да бъдат направени“, стр. 338.
Способността за преценка, която трябва да бъде диалектическа, трябва да претендира за универсалност. Но преценката за вкуса е до голяма степен субективна, тъй като се основава на субективни /концепции/ за произведенията на един или друг вид изкуство, всеки има свой вкус, за вкус не се говори, но все пак може да се спори за вкус, което означава, че спорът включва две противоположни гледни точки, които претендират за универсалност, но две непосредствено противоположни гледни точки не могат да се приемат за идеал на вкуса. Появява се анатомията на вкуса. Освен това в спора противоположните страни разчитат на концепции, доказвайки своя случай, но, кактовече знаем, че преценката за вкуса не се основава на концепция, в противен случай би била просто логичен аргумент. Диалектиката на способността за естетически преценки на вкуса не се отнася до самия вкус, а до критиката на вкуса.
При разрешаването на тази или онази антиномия става дума само за възможността две привидно противоположни позиции всъщност да не си противоречат, а да съществуват съвместно, въпреки че обяснението на възможността за тяхната концепция е по-високо от нашето.
познавателна способност. Така Кант повдига въпроса за комбинацията от субективни и обективни принципи на преценката на вкуса, но не намира отговор на това, това е неговата природа на антиномия, той пише: „Абсолютно невъзможно е да се даде определен обективен принцип на вкуса, от който да се ръководят преценките на вкуса и въз основа на който те да бъдат изследвани и доказани, защото тогава няма да има преценка на вкуса. Само обективен принцип, а именно неопределена идея на свръхсетивното в нас, може да се посочи като единственият ключ към разгадаването на тази дори в произхода й скрита от нас способност, но тогава нищо не може да я направи разбираема“, стр.361.
Принципът на вкуса винаги може да се види преди всичко във факта, че вкусът преценява емпирично, чрез външни сетива или от априорни основания. В първия случай това ще бъде емпиризмът на вкуса, във втория - неговият рационализъм. Рационализмът на принципа на вкуса може да бъде или рационализъм на реализма, целесъобразност, или рационализъм на неговия идеализъм, но преценката на вкуса не е познавателен процес и красотата не е свойство на обекта сама по себе си, това са само естетически чувства в самия субект, следователно рационализмът на принципа на вкуса никога не може да се види във факта, че целесъобразността в тази преценка се мисли като обективна. За реализма на естетическата целесъобразност на природатаказват красивите творения на самата природа. За идеализма на целенасочеността в красотата на природата Кант пише така: „Но това, което пряко доказва принципа на идеалността на целенасочеността в красотата на природата, като принцип, който винаги приемаме като основа на най-естетическата преценка и който не ни позволява да използваме реализма на предназначението на природата като основа за нашата способност да представяме, е фактът, че при оценката на красотата като цяло ние търсим мярка в себе си и че естетическата способност преценката, когато преценява дали всичко това е красиво или не, подрежда закони за себе си, което не би могло да бъде, ако допуснем реализма на целесъобразността на природата, защото в този случай би трябвало да научим от природата какво трябва да считаме за красиво и преценката на вкуса би била подчинена на емпирични принципи, стр. 371-372.
Още по-ясно се вижда принципът на идеализма на целесъобразността в изобразителното изкуство, всъщност с красивата природа е общото, че в него не се допуска естетически реализъм, целесъобразност чрез усещания, но удоволствието не трябва да зависи от постигането на определени цели. Изобразителното изкуство не е продукт на разума или науката, а като произведение на гений и следователно получава своите правила чрез естетически идеи, които по същество са различни от идеите за определени цели, които идват от разума. Следователно дори рационализмът се основава на идеалността на целите, а не на тяхната реалност. Така идеализмът на целесъобразността в преценката на вкуса за красивото в природата и в изкуството е единственото предположение, при което само критиката е в състояние да обясни възможността за преценка на вкуса.