Театрални любопитства и истории
* * * В края на 1880-те години балетът на Пуни „Дъщерята на фараона“ в постановка на Мариус Петипа се играе с голям успех в Санкт Петербург. В първо действие се появява лъв, който първо върви по скалата, а след това, убит от стрела на ловец, пада. Лъвът беше изобразен като постоянен статист. Един ден той се разболя и трябваше спешно да бъде заменен с друг статист.
Представлението започна. Отначало всичко вървеше чудесно. Лъвът вървеше важно по скалата. Ловецът стреля, стрелата полетя ... И тук имаше засечка. Лъвът, поразен от стрела, явно се уплаши от височини и нерешително стъпи на ръба на скалата, поглеждайки виновно към хореографа, който беше замръзнал от ужас в крилата. Отчаяният Петипа показа юмрука си на лъва. И тогава се случи чудо. Лъвът се изправи на задните си крака, прекръсти се с дясната си предна лапа и скочи надолу.
* * * Папазян пристига в провинциалния театър, за да играе Отело. И му дават млада дебютантка като Дездемона. Тя естествено е притеснена. И сега се стига до мястото на нейното убийство. На сцената такова целомъдрено легло под балдахин. И тогава същата тази дебютантка легна зад този навес с крака в грешната посока. Отело отваря сенника от едната страна - и има крака. Е, какво да се прави, Отело затвори балдахина и се замисли добре. Но Дездемона разбра, че лежи в грешната посока, и легна. Отело отваря сенника от другата страна, а там ... пак крака! След това, както разбирате, беше невъзможно трагедията да продължи.
* * * В един от малките градове театърът даде "Гръмотевична буря" на Островски. Както много от вас вероятно си спомнят, има сцена на хвърляне на тяло в реката. Постелките обикновено се използват за смекчаване на ефектите от падане. И обикновено не ги взимаха със себе си, а ги търсеха на място (в училища, физкултурни салони). Атук излезе кофти: не, не дават, няма кой и т.н. На едно място им предложиха батут. Няма какво да се прави, взеха го, но в суматохата забравиха да предупредят актрисата. А сега си представете сцената: героинята се хвърля с писъци в реката ... и лети обратно. С вик... И така няколко пъти... Актьорите едва се сдържат (сцената е трагична), публиката започва да се смее. В този момент един от стоящите на сцената казва: - Да ... Майка Волга не приема ... Актьорите, гърчещи се, падат, актрисата пищи, публиката се свлича от столовете си ...
* * * Според изпълнението, Карандишев разубеждава текста: „Така че не ви карайте на никого!“ - и стреля по Лариса с пистолет, Лариса пада. И кадърът беше осигурен тогава, както следва: реквизиторът зад кулисите, на реплика, удря специална гилза с чук, гилзата тупва - Лариса пада. Премиер. „Така че не се докосвайте до никого!“ - актьорът насочва пистолета, реквизиторът не успява да стреля зад кулисите, няма изстрел... Актьорът презарежда, насочва пистолета за втори път, втората неуспешна стрелба е зад кулисите. Карандышев презарежда за трети път: „Ще те убия!“ - третата грешка. Лариса стои. Изведнъж от залата се чува вик: „Гранатирайте нейната пустош!”. Завесата, представлението беше счупено, на публиката върнаха парите. Режисьорът тичаше цял час из театъра след реквизита и крещеше: „Ще те убия, копеле. ". На следващия ден, вечерта, отново „Зестра“, в сутрешния анализ на вчерашния полет: нецензурни думи, всички се търкалят по реквизита, той се оправдава: „Но не съм направил черупките, добре, взех ги сурови в купона, но има много хора наблизо, виждате какво се случва, можете да помогнете, там суфльорът има пиеса под ръка: той го удари на масата, всичко е нещо изстрел; асемблерът там с дъска се блъсна в нещо; осветителят можеше да счупи електрическата крушка - добре, всеки остър звук, тя щеше да разбере, че това е изстрел, и щеше да падне. Представление вечер, всичкинормално, стига се до смъртта на Лариса. Карандишев: „Така че не се довеждайте до никого!“ - насочва пистолета, реквизиторът пак пропуска изстрела. Внезапно, с пауза от секунда, от различни краища зад кулисите се чува невероятен рев: суфльорът удря по масата с пиесата, монтажите удрят желязото с чукове, осветителят удря електрическата крушка. Лариса явно не разбира, че това е изстрел, защото тази беда не изглежда като изстрел и продължава да стои. Вик от залата: "Вчера ти казаха, убий я с граната!"
* * * 1972. Малък театър. В навечерието на премиерата на пиесата "Катедралата Нотр Дам". Ролята на гърбавия Квазимодо отиде при стария актьор на театъра, актьора Степан Петрович (името му е променено). Представлението, според идеята на режисьора, започна с факта, че Квазимодо (Степан Петрович) в здрача трябваше да лети, държейки се за въжето, през цялата сцена под звука на камбаните. Но той имаше един малък недостатък - той много обичаше да се отдаде на водка. И дойде денят на премиерата. Преди премиерата Степан Петрович дойде на представлението пиян до смърт. Залитайки от едната страна на другата, той се добра до съблекалнята, сложи гърбица и парцалите на Квазимодо. Залата е пълна. До началото на шоуто оставаха броени минути. Режисьорът, след като срещна Степан Петрович, беше изненадан и каза: - Степан Петрович, но не можете да вървите направо през сцената, камо ли да летите на въже. — Да, аз съм на сцената от 20 години и ви моля да не се тревожите за това, — промърмори Степан Петрович и отиде на сцената. Сцената беше в здрач, камбаните иззвъняха, внезапно, през цялата сцена, Квазимодо полетя отляво надясно, след това Квазимодо полетя отдясно наляво, после отново и отново ... Веднъж на шестия Квазимодо спря в средата на сцената и, обръщайки гръб към препълнената зала, държейки въжето в ръката си и гледайки крилата, в пълна тишина каза: - Майната ти на божията майка! Тук съм катопоследна кучка дето се дърпам, а тия кози още не са вдигнали пердето!
* * * Първото излизане на Е. Копелян на сцената. Беше много притеснен. Той буквално беше избутан със сила с поднос на сцената, където на трона седеше Н. Монахов. Но Монахов по някаква причина не погледна Копелян, а зад него. Когато Копелян се обърна, той видя, за свой ужас, че е влязъл на сцената през прозореца. Той изпусна подноса и панически избяга зад кулисите. След представлението трябваше да отида да се извиня на Николай Федорович. Той погледна младия художник с усмивка и каза: - Това, че си влязъл през прозореца, не е толкова лошо. Но това, че си излязъл в камината е катастрофа!
* * * Абакан. Този славен град, освен че е столица на автономна република Хакасия, има два драматични театъра - единият, така да се каже, градски, а вторият - републикански. Тук се случи тази невероятна, но напълно истинска история. Те поставят безсмъртното творение на А. С. Пушкин "Евгений Онегин". В една от последните сцени Юджийн (E) пристига на бала при стария си приятел (D) и вижда Татяна (в малинова барета). В същото време звучи следният диалог: E. - Кой там с червена барета разговаря с турския посланик? D. - Значи това е жена ми. Е. - Значи сте женен? D. - Вече две години! Е, и по-нататък в хода на пиесата. И така. Първо реквизиторите не намериха тъмночервената барета и я смениха със зелена. И второ, артистът, който играе съпруга на Татяна, и актрисата, която играе Татяна, са брат и сестра. Ето какво излезе от това. Премиер. Залата е пълна с местен бомонд и просто любители на театъра. Евгений влиза, приближава се до приятеля си и търси яркочервено петно с очите си ... него го няма ... той намира Татяна с очите си ... Допълнителен диалог: E. - Кой е там... със ЗЕЛЕНАТА барета? Д.(който е прекъснат от тази забележка): — И така, моята СЕСТРА! Е. (който чувстваче нещо не е наред, но той все още не е осъзнал напълно): - Значи ти си СЕСТРА ?! D. - Вече две години! Обикновено такива неща се изплъзват от вниманието на публиката, но този път залата избухна... и, уви, не от аплодисменти.
* * * Казанската опера, „Демонът“ на Рубинщайн. Първо действие, има борба за душата на Тамара. На върха на една скала стои черен демон, а на върха на друга скала има ангел, който блести с бели дрехи и крила. Всички твърдят: „Тя ще бъде моя!“ – оркестърът бушува, страстите кипят, а между скалите летят ангелчета (работните им сцени непрекъснато се изстрелват от различни посоки, за да се търкалят на колелца по невидими в полумрака кабели). Внезапно едно от малките ангелчета имаше колело от въжето. Всички други летят, но този висеше неподвижно. Спасителната работа пое бригадирът на работниците. И всичко можеше да свърши щастливо, ако композиторът Рубинщайн не беше написал в операта си точно на това място за целия оркестър дълга обща пауза - това е, когато в театъра внезапно настъпи пълна тишина, никой не свири и не пее. И в тази пълна, внезапна тишина, всички чуват вика на бригадира: - Какво по дяволите... гледаш там? Удари го с гаф в клад..пу.