Учението на Бодуен дьо Куртене за фонемата, Изводи към глава 2 - Основните положения на българския неограматизъм
Концепцията за фонема като езикова единица, различна от звука, въведена от Бодуен дьо Куртене през казанския период, е едно от основните постижения на учения в лингвистиката. Той нарече цялата наука за звуците фонетика или фонология. Тези два термина се използват взаимозаменяемо в неговите произведения. Фонологията включва антропофония, психофонетика и историческа фонетика. „Антропофониката се занимава с научно изследване на начина на възникване на преходни фонационни явления или физиологично-акустични явления на езика, както и на взаимните връзки между тези явления.“ [Алпатов 2005: 123] Антропофониката създава основата на психофонетиката. Психофонетиката е лингвистична дисциплина, която изучава фонационните репрезентации в човешката психика, както и връзката им с други репрезентации: морфологични и семасиологични или семантични. По-късно в структурната лингвистика антропофониката започва да се нарича фонетика, а областта на лингвистиката, която изучава явления, свързани с психофонетиката, се нарича фонология. Промяната на термините се обяснява с отхвърлянето на психологизма от мнозинството фонолози, работили след Бодуен дьо Куртене.
Фонемата се разбира от Бодуен като минималната единица на психофонетиката: „Фонемата е хомогенна, езиково неделима антропофонична репрезентация, която възниква в душата чрез умственото сливане на впечатления, получени от произношението на един и същи звук.“ [Baudouin de Courtenay 1963: 191] Следователно фонемата е умствена единица, която съществува съвсем обективно, въпреки че различните хора могат да имат различни звукови репрезентации.
Разглеждайки горните точки от гледна точка на последващото развитие на фонологията, можем да заключим, че дефиницията на фонемата от историческа гледна точка е елиминирана във всички фонологични посоки, в т.ч.Самият Бодуен дьо Куртене.
Концепцията за фонемата в съвременния смисъл е по-видно очертана във втората, психологическата теория на Бодуен дьо Куртене. Според Бодуен „Фонемата е единично представяне, принадлежащо към света на фонетиката, което възниква в душата чрез сливането на впечатления, получени от произношението на един и същи звук - умственият еквивалент на звуците на даден език. С едно представяне на фонемата се свързва (асоциира) определена сума от индивидуални антропофонични представяния, които, от една страна, са артикулационни представяния ... и, от друга страна, акустични представяния ”[цитат от Sharadzenidze 1980: 56].
Така звуците като физически факти се заменят с техните ментални еквиваленти – фонеми, които могат да бъдат разбрани само от психолого-социологическа гледна точка. Звукът на езика, според Бодуен дьо Куртене, е най-чистата измислица, научна измислица, възникнала поради объркването на понятията и подмяната на мигновено появяващото се, преходното вместо постоянно съществуващото.
Една от характерните черти на психологическата теория на Бодуен дьо Куртене е, че тя ясно дефинира обхвата на понятието фонема. Сега фонемата на Бодуен вече по същество съвпада с фонемата на по-късните фонологични теории, тъй като фонемата е дефинирана във връзка със звука, тя е представянето на звука. Това елиминира последователността от звуци, които биха могли да бъдат неделими по отношение на съответствията в сродни езици.
Фонемата, от гледна точка на Бодуен, не е проста, неделима единица. За обозначаване на съставните елементи на фонемата се появяват специфични термини: кинема, акусма, кинакема. Бодуен пише: „Ние разлагаме фонемите на умствени елементи - произношение и слух - елементи, които вече не са обект напо-нататъшно разлагане. От гледна точка на езиковото представяне, тоест от гледна точка на произношението, ние разлагаме фонемите на техните съставни произношителни елементи или кинеми; от гледна точка на възприятието, ние ги разлагаме на слухови елементи или "акусма" [цитат от Sharadzenidze, 1980: 59].
Кинакема се определя от Бодуен като комбинирано представяне на кинема и акусма в онези случаи, когато благодарение на кинема се получава и акусма. Например кинемата на устните, заедно с акустичния нюанс за устни, съставлява кинемата на устните.
Учението на Бодуен дьо Куртене за фонемата не е прието единодушно от неговите съвременници, но се използва активно от съвременната лингвистика.
Изводи към 2 глава
Представители на Казанската лингвистична школа се занимаваха с изучаването на най-важните проблеми на езика. На първо място, това е дихотомията на статиката и динамиката в езика, която беше от особен интерес за I.A. Бодуен дьо Куртене и Н.В. Крушевски. Езикът, според тях, непрекъснато се развива и трябва да се разглежда исторически, като се вземат предвид отделните езикови периоди, през които този език е преминал в своето развитие.
От същата историческа гледна точка лингвистите разглеждат и системата на езика. И.А. Бодуен дьо Куртене идентифицира три подсистеми в него: фонетична, морфологична и синтактична, които обозначават „външните“, екстралингвистични и морфологични аспекти на езика и също се разделят на микросистеми.
Основателят на Казанската школа I.A. Бодуен дьо Куртене също развива собствено учение за фонемата. Той създава две теории за фонемата, като в своите изследвания стига до факта, че фонемата е психологически еквивалент на звука, противопоставен на него. Самата фонема се разделя на психологически и слухови елементи - кинеми, акусми и кинакеми.
Така казанската лингвистична школасъс своите изследвания и открития тя оказа огромно влияние върху развитието на родното езикознание и издигна българското езикознание на световно ниво. Много от идеите на лингвистите от тази школа са по-нататък разпространени в трудовете на учени от 20 век.