Вера Чаплин
Това лято се установих при един лесничей. Хижата му стоеше на поляна, заобиколена от гора, а тесен поток минаваше през имението, шумейки над камъчета. Самият лесовъд Иван Петрович също беше ловец. В свободното си време взел куче, пушка и отишъл в гората. Кучето му беше голямо, силно, с тъмен, почти черен гръб. Тя се казваше Дагон. В цялата област нямаше по-добра хрътка от Дагон. И ако той тръгне по следите на лисицата, тогава каквито и трикове да си позволи измамникът, тя няма да избяга от Дагон.
Иван Петрович ловуваше с Дагон през късната есен и зимата. А през пролетта и лятото, когато ловът на лисици е забранен, той го сложи на верига.
„И тогава ще се разглези“, каза той.
Но ние със сина на лесничея Петя все още не се подчинихме и когато веднъж Иван Петрович замина за града, взехме Дагон с нас в гората. Той радостно се втурна напред, подуши всичко, изчезваше между дърветата и се появяваше отново. Изведнъж силният му басов глас проехтя съвсем наблизо. Обърнах се. Близо до големия стар пън Дагон излая и подскочи. Опитал се да измъкне нещо изпод корените и дори от яд гризал кората със зъби.
- Сигурно е намерил таралеж! Петя ми се обади. - Да го вземем сега!
Хванах Дагон за яката и го дръпнах настрани, а Петя взе пръчка и я пъхна под пъна, за да извади таралежа. Но преди да успее да пъхне пръчката, малко сиво животно изскочи оттам и се втурна да бяга.
- Малка лисица! Лисиче! — извика Петя с несвоя си глас и се втурна след него.
Малкото беше малко и неопитно. Той се стрелна под самите крака на момчето, но Петя не можа да го хване по никакъв начин. Аз също не можах да му помогна, тъй като едва успях да задържа Дагон, който се втурна към животното. Най-накрая животното беше уловено и ние, щастливи, се върнахме у дома.
Вкъщи майката на Петя се опита да възразинашето откритие, но Петя толкова се молеше, че Прасковя Дмитриевна накрая се съгласи.
— Добре, почакай, само че баща ти така или иначе няма да го позволи — каза тя в заключение.
Но бащата позволи и лисицата остана. Най-напред Петя измъкна една кутия от бараката и се заехме да подредим клетката. Покриха едната страна с мрежа, прорязаха вратата и когато всичко беше готово, постлаха там слама и пуснаха лисичето. Малкият затворник веднага се скри в най-тъмния ъгъл на кутията и отказа предложеното му месо.
През целия останал ден малкото лисиче седеше в ъгъла, а когато падна нощ, започна да скимти, да крещи и да драска мрежата с лапите си толкова много, че дори си откъсна пръста. Петя беше много разстроен, когато сутринта видя ранената лапа на лисицата, но ние го утешихме, като казахме, че лисицата е маркирана и ако тръгне, веднага ще я познаем по следите.
През следващите няколко дни единственото, което правихме, беше да опитомим малкото диваче. Всичките ни усилия обаче бяха напразни. Щом някой се приближеше до клетката, той веднага се скриваше в ъгъла си и сърдито мърмореше. Този път не пуснахме Дагон от веригата. В крайна сметка той можеше да счупи тънката мрежа на кутията и да ухапе лисицата.
Но някак си, седейки с Петя на верандата, изведнъж чухме звъна на верига, обърнахме се и за наш ужас видяхме Дагон. Беше разхлабил каишката си и сега се насочваше право към лисицата.
— Дагон, върни се! Дагон! - изкрещях, втурвайки се към него.
Но беше твърде късно. Дагон вече стоеше близо до клетката. Козината му настръхна и той, ръмжейки гневно, беше готов да се хвърли върху бебето. Но малката лисица, вместо да се скрие от огромното ядосано куче, изведнъж изскимтя и запълзя към нея. Той махаше с опашка, катери се почти в самата уста на кучето и продължаваше да се опитва да го оближе.
Този прием, очевидно, обърка самия Дагон. Настръхналата вълна легна и вече без никакватой се опита да подуши хленчещото бебе през мрежата. После размаха опашка и близна животното.
От този ден между кучето и лисицата започнало приятелство. Веднага щом пуснаха Дагон от веригата, той първо изтича при новия си приятел. И така – единият зад решетките, а другият на свобода – започнаха игра. Лисичето грабваше кокал или сламка в зъбите си, тичаше около кутията и с целия си вид канеше кучето да играят. А Дагон като кученце подскачаше около кутията и лаеше. Но лаят му вече не беше ядосан и малката лисица не се страхуваше от него. С Петя много се радвахме на това приятелство. Дори не се разстроихме, че животното все още се срамуваше от нас и не свикна с него.
Но ние самите вече не се опитвахме да го опитомяваме, защото решихме, когато нашият пленник порасне, да го освободим.
До края на лятото лисичето не само порасна, но и се промени. Муцуната му беше заострена, опашката му беше изпъната, косата му стана червена, точно като на възрастна лисица. Той все още беше приятел с Дагон, но вече не можеше да скача и да играе в кутията. Лисичето стана толкова голямо, че му беше тясно в старата стая.
— Но какво ще стане, ако го пуснем в гората сега? Веднъж предложих на Петя. „Той вече е пораснал и може би ще може сам да си набавя храна.
Петя веднага се съгласи и веднага, без забавяне, пуснахме Дагон за последен път. След това качиха кучето на верига и кутията заедно с лисичето бяха отнесени в гората. Вкараха го, отвориха вратата и се отдръпнаха встрани.
Като видя отворената врата, лисицата отиде до самия й ръб, подаде глава и започна да се оглежда. После предпазливо стъпи на тревата и внезапно се втурна в гората някак на подскоци. Веднъж или два пъти го видяхме да блести сред дърветата и да изчезва в храстите.
Дори съжалихме, че лисицата си тръгна. Гледахме дълго в посоката, където изчезна той, а след това и Петявъздъхна тъжно и минавайки покрай Дагон, каза:
Е, вашият приятел го няма.
Не знам дали на Дагон му липсваше приятелят му, или ни се стори, само че и на следващия ден той все още лежеше и ядеше зле.
И ние скучаехме без лисицата. С Петя дори нарочно влизахме в гората и все гледахме дали случайно няма да се появи някъде. Но колкото и да вървяха, колкото и да се оглеждаха, малкото лисиче не се видя.
Мина есента, дойде зимата. През това време Иван Петрович много пъти ходеше на лов с Дагон. И нямаше случай да се върне у дома без плячка: или мъртъв заек висеше на колана му, или красива лисица висеше на рамото му.
Виждайки мъртва лисица, Петя първо се втурна към нея, за да погледне лапата й. Все още се страхуваше, че лисицата ще бъде убита.
„Тате – питаше той баща си всеки път, – ако Дагон срещне нашата лисица в дивата природа, ще я докосне ли или не?“ Все пак бяха приятели.
- Нямахме много приятели - отговори горският. - Може ли кучето да има приятелство с животно? Докато живееше в къщата, тя изглеждаше като нейна, но тя отиде в гората - не се хващайте тук.
„А ти, татко, все още следи пътеката“, не отстъпваше Петя. "Ако видите, че няма пръст на дясната лапа, значи е наш, не стреляйте."
Петя беше твърдо убедена, че Дагон няма да посегне на малкото му лисиче. Притеснявал се само да не бъде застрелян от баща си.
Лисица с видима лапа обаче не се натъкна. Очевидно тя отиде в друга гора и Петя се успокои.
Но един ден, към края на зимата, когато Иван Петрович отиде на лов с Дагон, той внезапно отгледа лисица. Иван Петрович веднага се досети, че това не е заек. Ако Дагон гонеше заек, той лаеше често, силно, а ако лисица, тогава рядко и злобно.
Лисицата, очевидно, не беше много опитна. Тя вървеше в почти равен кръг и Иван Петрович, грубо определяйки къдезвярът трябва да мине, побърза да го отреже.
Но какво е това? Защо Дагон изведнъж замълча? Лесничеят се притесни. Може би кучето е било прихванато от вълк, това също се случва. И почти хукна към посоката, откъдето за последно се чу гласът на кучето. Не беше направил повече от двеста крачки, когато се натъкна на следите на куче и лисица. Отпечатъците минаха през едно дере и навлязоха по-нататък в малък храст, откъдето се чуваше нечие писък.
„Лисицата квичи“, веднага се досети Иван Петрович, прескочи дерето, раздели храстите и онемя. Дагон стоеше на малка горска поляна, а пред него, крещейки и махайки с опашка, една лисица пълзеше и се опитваше да оближе кучето в лицето.
Иван Петрович бавно започна да вдига пистолета си. Лиза се притесни. Очевидно е подушила мъжа. Тя спря да се гали и бавно, някак колебливо, тръгна към гората.
Дагон размаха опашка и хукна до нея. Страхувайки се да застреля кучето, Иван Петрович извика на Дагон.
Дагон спря и лисицата, като чу гласа на човек, се втурна през поляната на скокове.
Иван Петрович понечи да дръпне спусъка, но внезапно си спомни нещо, свали пушката си, отиде до мястото, където току-що беше стояла лисицата, и започна да разглежда следите, които бе оставила. Следата от дясната предна лапа не беше като всички останали. Липсваше й един пръст и той ясно се виждаше в пресния, чист сняг. Иван Петрович се изправи и повика Дагон. Виновен, махайки с опашка и свеждайки глава, Дагон се приближи до господаря си. Той се приближи и спря, очаквайки заслужено наказание. Но Иван Петрович не наказа Дагон. Той нежно го погали по главата, подсвирна си и се прибра.
Това беше първият път, когато Иван Петрович се върна у дома без плячка.
Виждайки баща си с празна чанта, Петя се изненада. Но когато Иван Петрович разказана него, как Дагон срещна позната лисица, как я преследва, а после разбра и не я докосна, Петя каза:
- Виждаш ли, татко, ти сгреши: това означава, че кучето също може да бъде приятел с животно.
И Иван Петрович трябваше да се съгласи, че наистина греши.