Вероника Тушнова, Катерина - s Lyric Weblog
И знаете ли, тепърва ще има! Южният вятър все още ще духа, и все още ще извика пролет, и споменът ще се преобърне, и ще ни накара да се срещнем, и дори в зори устните ти ще ме събудят. Виждате ли, все още ще има! Релсите бягат по стотици пътища, самолетите тръгват за полети, корабите са закотвени... Ако хората помнеха това, по-често щяха да мислят за чудо, хората щяха да плачат по-рядко. Щастието - какво е това? Същата птица: ако я пропуснеш, няма да я хванеш. И гниенето в клетка също не е добро, трудно е да се справиш с него, разбираш ли? Няма да го затворя безмилостно, Няма да му осакатя крилата. Тръгваш ли си? Летете, моля... Знаете как ще празнуваме Среща!
Не искам да остарявам, не искам! Казват, че изглеждам страхотно... Не мога така, Че не всяко младо момиче може да го издържи! Мога да се сетя за нещо такова, Че други хора просто… ми завиждат! Младост, избледняла във вечен дълг — Какво видях в нея, освен скромност? Освен комплекси - какво да облека?? Е, какви рокли имахме ... Не искам и няма да остарея! Така, така, отбелязах в съдбата! Ще се погледна - добре! Три бръчки - само помислете, трудности! Млад глас, красива душа, Ами в огледалото... вечни глупости! Внучката-Лапочка върви наблизо... Непознати мислят - майка - аз! ... Времето е длъжно да се движи! Няма да остарея! Аз съм упорит!
Трябва да останем верни, носейки любовта в гроба, трябва да се разделим във времето, ако е невъзможно да бъдем верни.
Нека това никога не се случи, но кой знае какво е предопределено? Няма да стане, но всички сме хора... Каквото и да е, запомнете едно нещо:
Няма да бъда изоставен от теб, няма да ме лъжеш като враг ще се разделим както очакваме, Аз сам ще ти помогна.
Вятърът гони облаци от рошави парцали, пак настъпи студ. И отново се разделямемълчаливо, начина, по който се разделят завинаги. Стоиш и не ме гледаш. Минавам по моста... Жесток си с жестокостта на дете — жестоко е от неразбиране, Може би не ден, може би не цяла година тази болка ще съкрати живота ми. Само ако знаехте истинската цена на всичките си мълчания и оплаквания! Бихте забравили за всичко друго, ще ме грабнете в ръцете си, ще ме вдигнете и ще ме извадите от скръбта, както хората се вадят от огъня.
Обичам? Не знам.. Може би не. Любовта има много знаци, И едно мога да ти кажа - Ти си навсякъде, в съня, в огъня, в снега, В тишината, в шума, в радостта, в мъката, В сълзите, в дишането, в кичура на слепоочието... Във всяка надежда и във всяка линия. Във всяка звезда. Във всичко. Винаги! навсякъде!
Вие сте запомнени от паметта И вече нищо не може да бъде забравено. Вече си в кръвта ми, в душата ми... Разбирате ли? Страх ме е от теб.
Напразно бягам, искам да се спася, Все пак ти си мечта, топлина, дъх, светлина ... Искам да се вкопча в рамото ти. Любов? не знам Други знаци няма!
Само синя боя върху хартия редове от нечетливи икони, сякаш глътка от колба към умиращ човек без вода.
Най-накрая ще си почина. Много сме уморени от мъка. Защо не искахте да си спомняте силата си толкова дълго ?
Пътеката, криволичеща и прашна, се спуска в тъмно дере. Има задушна миризма на коноп, има пълен с комари мрак. И сякаш от мрака породен, от някъде дълбоки стъкла слаб звън, несвързано цвърчене на извор.
Тихо, мълчаливо време, Всяващо древен страх. Пъдпъдъци, пъдпъдъци някои още крещят в нивата. Котелът, пълен със звезди, свети смъртоносно през клоните. Признайте си, че не знаете нищо за такива неща, нали?
И това съм аз - твоята любов, подгизнала до кръстав росата, топки от репей синеят в късата ми плитка, в мократа ми рокля Вървя, питам се за съдбата. Отивам и мисля за него, и това означава за теб.
Ти си синеок, светлокос, ти си величествен и с бронзова кожа, и сега ми е смешно до сълзи, как не приличаш на себе си. Тържественият мир е напълно пометен от снежна буря от звездни поля.
И някъде там, на стотици километри, детето на града не спи. Гръмът на трамваите е по-чут в нощта, фенерът се люлее на прозореца, и момчето мисли за нея, и това означава за мен.
И напред е криволичеща пътека, дълга мъгла от десетилетия. …Е, кажи ми някой ден, какъв бях тогава?
Казват ми: няма такава любов. Казват ми: Като всички останали, Значи и ти живееш! Искаш много, такива хора няма. Не бива да заблуждавате както себе си, така и другите!
Казват: напразно си тъжен, не яж и не спи напразно, не бъди глупав! Все пак ще се поддадеш, по-добре е сега (Продължи) отстъпи.
…Но тя е… Да. Да! И тя е тук, тук, тук! В сърцето ми живее като топло пиленце, във вените ми тече като олово. Тя е светлината в очите ми, тя е солта в сълзите ми. Зрение, слух мой, моя страхотна сила, мое слънце, мои планини, морета! От забрава - закрила, от лъжа и неверие - броня... Ако я няма, аз няма да...
... И ми казват: Няма такава любов. Казват ми: Като всички останали, Значи и ти живееш!
И няма да позволя на никого да извади душите си .
И ЖИВЕЯ (!), както всички някой ден ще живеят.
Когато си отида, изчезвам, за година, завинаги, потъвам в снежната бездна, изчезвам без следа.
Чертая часа на сбогом, гладка следа от шейната... Нищо не рискувам, освен собствения си живот.
Всичко се случи: и щастието,и тъга, и дълги разговори заедно. Но ние премълчахме най-важното или може би не сме го помислили. Раздели ни поток от смутни дни - първо поток, после, видиш ли, река... Но чувството остана дълго: не завинаги, не за дълго, докато... Отдавна изчезна, далечният бряг отплава, и теб те няма, и светлината в душата ми угасна, и само още не вярвам, че животът е ни раздели завинаги.
Седя сам на един хълм сред изворните блата. ...обичам твоите горчиви очи, като кората на млади трепетлики, милата ти усмивка, изсъхнали от вятъра устни... Защото, където и да отида, те вземам със себе си. Казвам ти всичко, Говоря с теб за всичко, Показвам ти първата момина сълза, Подарявам ти розова подутина. За теб, върху блатото ръждиво, Ловя отраженията на звездите... Все мислиш, че съм странник, от теб на десетки мили? Продължаваш да си мислиш, че не ми пука за охладнелата ти душа? Стъмни се, стана по-студено, таралежи зашумяха в тревата... Ние с теб дори не виждаме обраслите пътеки в нощта... Прегърни ме, скъпа моя, без дом сме ти и аз.
Не се отказвайте от любовта. В крайна сметка животът не свършва утре. Ще спра да те чакам, и ти ще дойдеш изведнъж. И ще дойдеш, когато се стъмни, когато виелица удари стъклото, когато си спомниш колко време не сме се топлили. И така искаш топлина, не обичана веднъж, че няма да можеш да изчакаш трима души пред автомата. И за късмет ще пълзи трамвай, метро, не знам какво има там. И виелицата ще помете пътеките по далечните подстъпи към портите... И къщата ще бъде тъжна и тиха, хриптене на тезгяха и шумолене на книга, когато почукаш на вратата, тичай горе без почивка. Можеш да дадеш всичко за това, и аз толкова много вярвам в това, че ми е трудно да не те чакам, цял ден, без да ставам от вратата.
Всеки има поне едно, собствено, много специално място в живота. Спомни си двор, прозорец и веднага в сърцето ти изниква детството.
Ето го: горещ склон, пълен с маргаритки и миришещ на прах, и пеперуди. Още помня кафявите петнисти крила.
Полетът им е променлив и лукав, но аз не се уморих от преследването - да настигна, на всяка цена да го хвана, да го грабна, в ръцете си го държа!
Нямаше детство. Животът е по-суров, по-строг. Но все пак моята мечта е жива: променливи, ярки думи изглеждат ми като пеперуди.
Нощем до зори не спя, Може да съм станал още по-упорит - да хващам, да грабвам на всяка цена! И така ги хващам като пеперуди.
И всеки път отново се убеждавам в безсмислието на моите стремежи - с прашец изтрит, матов и мъртъв лежи в дланите на дъгата дума.
Дори и да нямам за какво да се оправдая, дори аргументите ми да са спорни, - Предпочитам красноречието езиковата любов.
Когато вълнението не може да се въплъти в звука на речта, когато сто думи се раждат в душата и нито една не е добра ! Когато мълчанието не е плах, а усещането за това, което разделя бездната думите от сърцето ти.
О, сърце, склонно към импулси, нека бъде твоята смелост в действията да бъдеш красноречив, и мълчалив в обожание.
И каквото и да ми възразяват, пак ще повторя. … Прости ми, България моя, че не говоря за любов.
И защо се притесняваме, плачем и се караме, тъжни сме за близките си до степен, че не можем да го понесем. Големооки добри звезди над морето, копринената гладкост почива в нощта. Наведените скали се стоплиха през деня, спи заравненият бряг пуст и тих. Ако сте търсили спокойствие и тишина, ето ги!Не, не си ги търсил.
Дърветата спят, мои неми братя. Зелените им ръце са меки и леки. Това, което ми липсва сега, е стискането на човешка, силна, гореща ръка!
Той полетя в тигана на залеза и блесна, и почерня и не чу как в два удара гръм изтътна над поляната. Горещи оловни зърна се пресичаха и хората се радваха на птицата падаща на земята от небето. Сред трепетлики и мрачни ели, заровени в миналогодишния лист, лежеше крилат неудачник, сигналист, повален през пролетта. И дълъг клюн, стърчащ като шило от шепа цветни пера... Кой знаеше, че това ще сложи край на пролетния любовен сезон? Каква радост имаше той, колко лесен беше животът му, и как щях да го съжалявам, ако не беше гордостта за стрелеца!
При мокри камъни вълна огъва наклонена назад отливка. Над черния хребет на Карадаг луната се е стопила наполовина. Звездите се разбиват от десетки орбити, ударът им е мигновен и ярък. Тревога, Тревога, Тревога духа в клисурите на среднощния вятър. Преди фосфоресциращата следа да избледнее, желание прошепвам припряно. Една константа. Нямаше място за двама в грешната ми душа. Погледът ми е прикован към есенното небе , може би ще надвия съдбата! …И звездите летят, и летят, и летят, и падат в Черно море.