Въведение, концепцияонтолингвистика
Езикът е система от словесни знаци, относително независими от индивида, служещи за целите на комуникацията, формирането и формулирането на мисли, консолидирането и предаването на обществено-историческия опит. Това е многостепенна система със собствени изисквания и ограничения на всички нива – от фонетично и графично до граматично и семантично.
Всички тези изисквания и ограничения представляват норми, правила за използване на словесни знаци, които се научават от използващите знаци (информатори) както в естествени условия - с помощта на родителите, в семейството, така и в специални образователни условия - в училище, в курсове, от справочници, речници.
А.Н. Леонтиев показа, че човешкото съзнание е неразривно свързано с дейността и е като че ли отражение на реалността, пречупена през призмата на езиковите значения.
Л.С. Виготски постоянно подчертава връзката на езиковите (речеви) процеси с мисленето в общите зони на значението на езиковите знаци, както и постоянното развитие и усъвършенстване на тези зони от дете към възрастен, от професионалист към непрофесионалист, от монолингвист, който говори един език, до полилингвист, който свободно преминава от една система от знаци към друга.
След появата на трудовете на Н. Чомски, в които е извършено разделението на езиковата компетентност и езиковите знания, проблемът за това какво позволява на субекта да използва естествения език в неговата цялост и всичките му функционални възможности, е неизменно актуален.
Целта на тази работа е да се проучи как детето учи език
Онтолингвистиката е клон на лингвистиката, който изучава онтогенезата на речта и речта на децата: формирането на речевата способност на детето, появата и по-нататъшното развитиеиндивидуален език и по-нататъшни свързани с възрастта промени в езика на индивида. Най-често се тълкува като един от основните раздели на психолингвистиката.
Лингвистиката на детската реч (онтолингвистика) принадлежи към категорията на младите научни дисциплини, които се развиват през последната четвърт на миналия век. Тя е една от съвременните антропоцентрични науки. Обект на онтолингвистиката е речевата дейност на детето, а предмет - процесът на усвояване на родния език от децата.
Въпреки че онтолингвистиката възниква и прави първите си стъпки в България (през 20-те години на миналия век), по-късно тя получава по-голямо развитие на Запад. Съответната учебна дисциплина се преподава в университети и колежи в Европа и САЩ, има голям брой учебници и учебни помагала. Важно е да се отбележи, че западните изследователи до голяма степен разчитат на постиженията на български учени (преди всичко Л. С. Виготски, А. Р. Лурия, А. Н. Гвоздев), чиито трудове отдавна са преведени на английски език.
В момента, който може да се нарече разцвета на онтолингвистиката, нейното развитие се проявява не само в разширяване на обхвата на научните изследвания, увеличаване на фактическата база, подобряване на методите за изучаване на процеса на овладяване на родния език от дете, но и във въвеждането на научни постижения в образователния процес. В тази област има тясно сътрудничество между по-старото и по-младото поколение изследователи, като представителите на последните са не само докторанти, изпълняващи дисертационни изследвания по този въпрос, но и студенти, студенти и др. Особено ценни са проучванията на родителите, които се основават на наблюдения върху развитието на речта на собствените им деца.
неврофизиологичниразбиране на онтогенезата на речта
Онтогенезата (от гръцки . on, род n. ontos - битие и . генезис) (индивидуално развитие на организма), съвкупността от трансформации, претърпени от организма от създаването до края на живота. Терминът е въведен от немския биолог Е. Хекел (1866).
Съвременното разбиране за структурната и функционална организация на речта се основава на учението на I.P. Павлов за динамичната локализация на мозъчните функции и обогатен с редица нови разпоредби на неврофизиологията. От наша гледна точка най-плодотворна за разбирането на механизмите на речевата функция и някои речеви нарушения е концепцията за функционалните системи, най-пълно разработена от P.K. Анохин (1968). Според тази концепция функционалната система на всеки поведенчески акт включва преди всичко аферентния синтез, който програмира действието въз основа на фило- и онтогенетична памет, доминираща мотивация, ситуационна аферентация и ориентировъчен рефлекс. Вземането на решение предполага бъдещ резултат, по модела на който се изгражда програмата за действие. Организиращият фактор на много елементарни дейности, включени във функционалната система, е резултат от дейността на системата.[3] Прилагайки тази схема за разбиране на механизмите на речта, можем да предположим, че формирането на речевата онтогенетична памет е от особено значение във функционалната система на речта.
При нормално съзряване на централната нервна система в пренаталния и началния постнатален период от живота на детето се извършва структурно и функционално формиране на церебрални механизми, които осигуряват различни аспекти на речевата дейност. На възраст от 18 месеца до 5 години се наблюдава интензивно развитие на речта, формирането на вербални връзки в процеса на общуване. Постепенно в процеса на онтогенезата,преход към засилване на функционалната асиметрия от първоначално симетрични реакции. Този модел на съзряване е късен и дълъг процес. До 5-7 години асиметрията е нестабилна, което може би обяснява крехкостта и трудността на интеграцията, синтеза на връзки в мозъка на детето, което засяга особено речевата функция. По време на формирането на речевата функционална система, поради постоянната оценка на резултата от действието, "всички степени на свобода се изброяват и остават само тези, които допринасят за получаването на този резултат" (П. К. Анохин, 1968). [4] Има основание да се смята, че към 5-7 годишна възраст човек развива програмирана в специфични аферентни параметри речева дейност, която има изключително сложна сензомоторна организация с много йерархични нива и по-висок интегративен център в кората на главния мозък.
Характеристиките на онтогенезата на централната нервна система определят специалната уязвимост на децата на тази възраст. Функцията на речта като онтогенетична, най-късно съзряваща и най-диференцирана, изглежда особено крехка.[5] С развитието на мозъка на детето се натрупват словесни обусловени връзки. Във вербалната комуникация с другите се развиват все повече и повече от тези връзки. Речевите реакции на детето стават все по-многобройни, правилни, разностранни и пълноценни, осигуряващи по-нататъшното развитие на речта му. Нормалното дете на 5-годишна възраст свободно (разбира се, в границите на достъпните за него представи и натрупания опит) говори на родния си език, а на 6-7 години вече произнася думите правилно.
Докато човек натрупва опит и знания и всъщност през целия си живот, неговата реч продължава да се развива и усъвършенства.