Защо Йосиф Кобзон нарича внуците си наполовина беларуси
За това и много други неща разказа самият той пред кореспондента на НГ.
Всичко започва от семейството, убеден е народният артист на Съветския съюз. За Йосиф Кобзон майка му беше морален водач. Именно тя изигра ключова роля във формирането на неговата личност. А сега самият той е водач в живота на своите деца и внуци. Пет внучки и двама внуци се отнасят с голямо уважение към дядо си, но не се срамуват, знаейки, че дядо винаги има нещо за ядене в джоба на сакото си. Йосиф Давидович се отнася снизходително към такова глезене. „Какво е детството без сладкиши?“ - сигурен е той и винаги запазва шепа карамели за сладкото си. Със сладки в джоба той пристигна и в Минск за юбилейния си концерт и почерпи най-малките си зрители.
Помните ли, Йосиф Кобзон вече се сбогува със сцената? И той също дойде в бялата българска столица, сякаш с последния си концерт. Но го нямаше. Именитият баритон има достатъчно енергия и ентусиазъм за повече от едно десетилетие.
За това как Йосиф Давидович успява да остане млад на 75 години, той самият каза на кореспондента на NG.
Когато ми задават въпрос за възрастта, винаги се сещам за един виц – разговор между дядо и внук. Внукът пита: „Дядо, като си лягаш, на одеялото ли си слагаш брадата или под одеялото?“ Дядо се замисли. Отивайки в леглото, той сложи брадата си върху одеялото - това пречи. Сложих го под одеялото - пречи. Той почина до сутринта. Защото никога не съм си задавал въпрос за брада.
И аз не мисля за годините си. Когато бях на 60 години, се опитах да напусна сцената. Не се получи. Прощалният концерт тогава продължи десет часа и дори влезе в Книгата на рекордите на Гинес. Не осъзнавах, че времето минава толкова бързо. Върнах се на сцената, т.кче разбрах, че не мога без сцена.
Не усещам възрастта. Разбира се, физически станах по-уморен от преди. Но животът ме крепи. Както и преди, композиторите предлагат нови песни. На концерт в Минск, между другото, той изпълни нова песен по музика на Игор Лученко. Радвам се и че растат моите внуци, които ми създават аура на живот. Като се бъзикам с тях, прекрачвам годините си. Имам любима жена, която два пъти ме спаси от смъртта и все още ми помага да остана в редиците. Нели е винаги млада и красива. Преди година празнувахме рубинена сватба - четиридесет години брак.
Сцена като живот
„Човек ходи и се усмихва, значи е добре“
Имам внуци на различна възраст. По-големите момичета са на тринадесет години. Те живеят в Англия. И единственото, за което дядото следи, е вкъщи да говорят на родния си език. Те обичат да идват в тяхното, както те наричат, семейно имение в Баковка, Московска област, където живеем със съпругата ми. След това организираме семейна дискотека с песни, посветени на всеки от внуците. Поръчах тези песни на композитори за рождения им ден. Никога не ги пея на сцена. Само един стана популярен не по моя воля - „Дъщеря“. Изпълних го на сватбата на дъщеря ми Наталия: „Обичам те, дъще, / Моля се за теб, дъще, / Страхувам се за теб, дъще, / Как си без мен?“ Наташа беше толкова впечатлена, че каза: ще ражда деца, докато не роди момче и го нарече с моето име. И така, на четвъртия тя роди момче и го нарече Йосиф.
Дали култивирам гении в тях? Не. Те правят своя собствена музика. Полина се занимава с класически вокал и свири на арфа. Анита е ученичка по пиано и също пее. Идел, нашата Душка, свири и пее. Всички деца се раждат способни. Когато казватче мечка му е стъпила на ухото всичко това са абсолютни глупости. Като професор мога спокойно да ви кажа това.
Какво е детството
Никога не съм глезил децата си, защото нямах време. Той беше на турне девет месеца в годината. И глезя внуците си по всякакъв възможен начин. Родителите им са ми сърдити за това. Но детството без шеги и глезотии не се помни. Спомням си военното детство и разбирам, че на практика го нямах. Имаше война, глад, студ, разруха. Но имаше радост от общуването и най-високото чувство на съветски патриотизъм. Въпреки безпорядъка, всички обичахме страната си. За мен загубата на Съветския съюз е голяма трагедия. И каквото и да казват сега младите журналисти за съветския период, за моя юбилей беше издадена книга, която се нарича точно така - „Кобзон на Съветския съюз“.
Сцената е храм
Обичам вицовете и историите. Не бягам от хулиганските песни. Спомням си как празнувахме Нова година с Люся Зикина. И цяла вечер се състезаваха с нея: кой кого ще пее в „солени“ песнички. Този запис дори е запазен някъде.
С Юрий Владимирович Никулин съм приятел от 1958 г. Когато му се обадихме, не го поздравихме, докато един от нас не разказа виц, който другите не са чули. Така половин час не можеха да започнат разговор. Имам тези шеги. Те, разбира се, не са много литературни, но въпреки това.
Ето това не харесвам - пошлостта. Когато по едно време Виктор Цой, Игор Талков, „Машина на времето“, Александър Градски се опитаха да изпълнят песни с нецензурен език, винаги бях против, казах: „Не смейте да използвате неприличен език на сцената. Сцената е храм“.
Минск, Гомел, Брест и други градове на страната винаги давам за пример, когато съм в чужбина. Наскоро бях в Могильов. Това ми хареса много. Минск винагиВъзхищавах се на неговата чистота, организация. Кокетни фасади на сгради. Широки улици. Е, това е необходимо, тъй като всичко е обмислено предварително. И нямаш задръствания. Но тук в Москва това е проблем. В България всяка година по пътищата загиват 300 000 души. Като някаква епидемия. Жена ми много харесва бяла българска козметика, бельо, плетива.
И този път, когато пристигна в Минск, той спря на гробището, поклони се пред блажената памет на Пьотър Миронович Машеров, Володя Мулявин, Виктор Вуячич, баща и син Еременко. Между другото, моят зет е етнически беларусин. Така че внуците са наполовина беларуси.