Завършване на деколонизацията на Африка през 1970-1980 г
Аз. Получаване на независимост от португалските колонии
Португалия има две колонии на юг:Ангола и Мозамбик; на запад също притежава част от Гвинея и островите Кабо Верде. Португалците са първите, които стъпват на континента като колонисти. Те бяха създали значителна бяла общност там, особено в Ангола и Мозамбик, и нямаха намерение да напускат. Напротив, те извършиха асимилация на местното африканско население.
От втората половина на 50-те години на ХХ в. имиграцията на населението от Португалия се увеличи, което влоши ситуацията в колониите. От1952 г. африканските колонии започват да се наричат „отвъдморски провинции“ на Португалия. През 1950 г. леко нараства и материалното благосъстояние на населението, процъфтява селското стопанство. Ангола, например, доставя храна на много африкански страни.
През 1963 г. Общото събрание на ООН изисква Португалия да ускори процеса на предоставяне на независимост на своите колонии. Това искане беше подкрепено от САЩ и Англия; Франция се въздържа, докато Испания и Южна Африка гласуваха против.
Ситуацията в Ангола се разви по особен начин. До началото на 60-те години на ХХ век. десетки хиляди анголци бяха в изгнание в Конго. Най-големите организации на националисти отвориха своите централи там:FNLA -в начелос ХалденРоберто и MPLA - начело с Агос-тиньо Нето. южните райони на страната. С решение на срещата на министрите на външните работи на африканските държави през 1963 г. FNLA беше призната за единствената легитимна сила в Ангола. Но от 1968 г. ОАЕ започва да оказва помощ на друга организация - MPLA, ръководена от А. Нето.
През 1962 г. започва въстание и вдруга колония -Мозамбик. Войната се води с партизански методи; в отговор португалците използват бомбардировки, но това се оказва слаб ефект. До края на 1960г.Португалия беше принудена да отделиполовината от бюджета за водене на колониална война в Африка, срокът на служба на наборниците се увеличи до 4 години.
В крайна сметка 10 години неуспешни военни операции не само подкопаха икономическата мощ на Португалия, но и сломиха морала на армията. Губернаторътна Португалска Гвинея (къдетопрез 1963 г. също избухна въоръжена борба срещу организацията PAIK, водена от Амилкар Кабрал), убеден в безсмислието на усилията си, подаде оставка през 1973 г.
Страната се оказа в трудна позиция: почти веднага силите, недоволни от едноличното управление на ФРЕЛИМО, започнаха да се борят срещу правителството, образувайки Мозамбикската национална съпротива (МНС). Освен това Мозамбик трябваше да избира между политика на противопоставяне на Южна Африка и икономическа зависимост от нея: мигрантите от Мозамбик съставляваха една четвърт от работниците в мините на Южна Африка.
Още по-труднаситуация възникнав Ангола, където нямаше нито едно движение, подобно на FRELIMO в Мозамбик. В навечерието на обявяването на независимостта там избухна гражданска война: FNLA атакува MPLA. Те се обърнаха за помощ към Куба и Фидел Кастро изпрати войски в Ангола. По същото време Южна Африка изпраща свои войски в южната част на Ангола, за да подкрепи Дж. Савимби, лидер на UNITA. С много трудности португалските власти успяват временно да потушат гражданския конфликт.
Гражданската война в Ангола причини огромни икономически щети, дълги години единствената трансанголска магистрала, железопътната линия Бенгела, беше блокирана. Страната е напълно съсипана, португалските фермери впаниката я напусна.