1.4.3.1. Метафорични и метонимични епитети
Въпросът за статута и самата възможност за отделяне на преносимия (пренесен) епитет като самостоятелна категория остава актуален и открит и до днес. Изследователите признават присъствието му, но го разглеждат от различни гледни точки.
Нека се спрем на изследването на лингвистите и литературните критици на фигуративния епитет.
В „Приказката за похода на Игор“, според В. В. Колесов, наред с постоянните епитети, широко се използват и метафорични епитети (пророчески пръсти, живи струни, железни рафтове, перлена душа). В този текст фигуративното значение на прилагателното се формира чрез комбиниране на специфични и обобщени значения в семантиката на прилагателното (свиреп звяр: рис и страшен звяр), както и чрез използването му в постпозиция, в пълна форма (Половецка земя). И така, още в първите паметници на славянската писменост са очертани основните начини за прехвърляне на прилагателното в художествен контекст. И. З. Серман се обърна към проблема за формирането и развитието на метафоричното значение на прилагателното като цяло, въз основа на текстовете на М. В. Ломоносов. Той доказва, че използването на емоционални и метафорични епитети от поета води до преструктуриране на системата на българския стих: семантичното съдържание на прилагателните лексеми става много по-широко от тяхното обективно значение. М. В. Ломоносов сблъсква епитети със съществителни в комбинации, които не се използват в речта (послушни брегове, мека тишина), а епитетите златен и сладък толкова разшириха свойствата си на комбиниране, че се превърнаха в знак за стила на епохата. Именно семантичната флуктуация и емоционалната неопределеност на епитета, характерни за него като художествено средство, се превръщат в отличителни белези на българската литература оттогава (вж. [Лихачев 1997]).
A.N. Веселовски нарича преносими епитетисинкретични, което показва, че те са породени от асоциациите на нашите сетивни възприятия, които първобитният човек е изразявал със същите езикови показатели [Веселовский 1982: 62]. Репрезентациите от различно сетивно естество наистина създават сложен образ; но има и рационално разбиране на реалността, което съществува в синтез с нейното сетивно усвояване.
Б. В. Томашевски говори не за фигуративни, а за метафорични епитети, в които има елемент на сравнение: бисерни зъби - зъби като перли [Томашевски 1996: 57]. Ученият идентифицира в рамките на фигуративни (метафорични) идеализиращи епитети, които служат за пресъздаване на идеалната картина на света (златни дни). Идеализацията се тълкува от него като промяна на стила на епохата. Както можете да видите, изследователят разделя понятието "преносим епитет" в зависимост от епохата, в която се е появил епитетът, от целта на прехвърляне (идеализация). Така метафоричните и идеализиращите епитети всъщност са един вид - образни епитети.
О. С. Ахманова, въз основа на различни критерии за типологията на епитетите (виж Приложение I), разграничава декориращите и прехвърлените епитети. Пренесеният епитет се разбира тясно: това е enallaga, синтактичен пренос на определение към контролна дума (силнокрило стадо гълъби вместо стадо твърдокрили гълъби), - няма трансфер на семантично ниво.
„Епитетът украса е вид определение, което се различава от обичайното по своята изразителност, фигуративен, тропичен характер“ (копринени къдрици, сребристосиви коси) [Ахманова 1969: 527]. Тук не се разграничава наличието на пренос, фигуративност и експресия.
Няма единен принцип за класификация на епитетите в T.G. Хазагеров, който изброява следните видове епитети: метафорични;метонимичен; контраст; перифрастичен; плеонастични [Хазагеров, Ширина 1999: 281].
Тази класификация се основава на семантичен критерий, но се разбира в много аспекти. Първите два вида епитети се разграничават въз основа на фигуративния компонент на семантиката на прилагателното, плеонастични, контрастни и перифрастични - в зависимост от видовете корелация между семантиката на дефинираната дума и семантиката на определението, от способността за запазване на кода. Най-честите метафорични епитети, според учения, са като копринени къдрици, крещящи цветове, а илюстративният материал е заимстван изключително от произведенията на О. С. Ахманова.
Метонимичните и метафоричните епитети са приравнени от Т. Г. Хазагеров с фигуративни и се отбелязва, че хипалагът е „сложна хибридна фигура, основана на изместването на определението от думата, към която се отнася по смисъл, към друга, свързана с първата връзка на съседство.
Образният епитет се характеризира от гледна точка на неговите семантични и стилистични функции като изобразителен, емоционален. Пред нас са различни основания, критерии за класификация (прехвърленият епитет може да бъде емоционален или изобразителен и т.н.).
И. Р. Галперин сред епитетите подчертава следното:
а) епитети, характеризиращи обекта, подчертаващи характеристиките, присъщи на него (шумни улици). Използването на шумни улици трябва да се разбира като прехвърляне по съседство;
б) епитети, които характеризират обекта, подчертавайки черти, които не са характерни за обекта (сиво утро, безоблачно щастие). Тези метафорични епитети са изградени на принципа на подобието. И. Р. Галперин ги нарича асоциирани епитети [Галперин 1974].
Тази таксономия се фокусира само върху наличието или отсъствието на асоциации, които възникват при четене на фраза.
И. В. Арнолд говори за две групи епитети: без нарушение на семантични значения (пряко наречена характеристика, присъща на субекта) и с тяхното нарушение (подобно на прехвърлен епитет), което също не разкрива естеството на появата на такива епитети [Arnold 1981].
В когнитивен аспект разглежда епитета на К. Д. Голубин. Когнитивният подход към моделирането на стилистично маркирана информация, предадена с епитети, кара учения да разграничи три вида, три мисловни модела на епитети:
а) метафоричен (тъжно небе);
б) метонимичен (гръмък град);
в) метафтонимични (тъжни очи) [Голубина 1998].
Последният тип епитети съчетава метафоричните и метонимичните компоненти на преноса: от гледна точка на възприемането на очите от реципиента имаме метафора, от гледна точка на механизма на образуване - метонимия (очите на тъжен човек).
При контекстуална употреба тези три модела епитети могат да бъдат трансформирани. К. Д. Голубина разглежда аналогията, налагането на понятия и тяхното противопоставяне като универсални модели за конструиране на метафорични епитети.
Докторската дисертация на А. Х. Мерзлякова [Мерзлякова 2003] е посветена на проблема за разбирането и класифицирането на сричкопренасянето на прилагателните лексеми. Изследователят изхожда от два етапа на човешкото познание на света: емпиричен (конкретно сетивен) и теоретичен. Тази идея отразява типологията на прилагателните от A.N. Шрам, който отделя емпирични и рационални прилагателни [Schramm 1979]. Изхождайки от тази теза, между знаците се установява симилативна връзка на базата на външни, визуално възприемани:
а) монорецепторни метафори (в рамките на зрителното възприятие): дълбок поглед;
б) полирецепторни метафори: топъл глас.
ВтороА. Х. Мерзлякова разграничава типа прилагателна метафора, основана на прехода на разбирането на реалността от сферата на конкретното и възприемането на обекта от сетивата в сферата на абстракциите (рационално-емоционален тип): пламенно приятелство. Понятията „монорецепторна” и „полирецепторна” метафора са близки до понятията „синкретичен епитет” и „синестетична метафора”.
Като цяло разглежданите образни метафорични и някои метонимични епитети, разграничени от почти всички учени, изпълняват една функция - функцията на актуализиране, насочване на вниманието на читателя/слушателя към съществена характеристика на предмета.
Като цяло водещи са метафоричният и метонимичният начин за образуване на епитета. Много произведения са написани за метафоричния епитет (например А. П. Квятковски смята, че епитетът е точно и изключително метафорично определение). Метонимията на знак (метонимичен епитет) дълго време остава в периферията на изследователската мисъл.
В съвременната лингвопоетика фигуративен епитет с метонимична основа привлича все повече внимание на изследователите. Нека се обърнем към разглеждането на феномена на прилагателната метонимия.