23 - Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин
Не трябва да се мисли, че лейтенант Филипов е зъл и кръвожаден човек и със сигурност е искал да вкара Чонкин в затвора или да го доведе до смърт. Той просто следваше инструкциите на началниците си и задълженията си, както ги разбираше. Досега той смяташе, че самопризнанието на обвиняемия е достатъчно за прекратяване на делото и получи това признание. Наредиха му да провери случая, той разследва. И въпреки че свидетелите се оказаха предимно плахи и глупави, от техните объркани и противоречиви показания лейтенантът заключи, че Чонкин по същество е невинен в нищо. Той беше поставен на пост, той стоеше. Той беше нападнат, той започна да се защитава, проявявайки изобретателност, хладнокръвие и героизъм. А това, че неговите са го нападнали, той не е длъжен да разбира това. Според хартата само началникът на охраната, помощникът на началника на охраната и животновъдът бяха негови собствени за него.
Говори се (макар че е трудно да се повярва), че лейтенант Филипов дори се канеше да напише резолюция за прекратяване на разследването и освобождаване на Чонкин поради липса на състав на престъпление и дори няколко пъти започна да пише този документ, но нещо му пречеше, нещо не се получаваше. Някак все още беше необичайно. Той просто не можеше да си представи как да освободи човек, който сам се е признал за виновен. Казват, че Филипов е преживял мъченията на творчеството в продължение на няколко дни, превел купчина хартия, разкъсал листовете и ги хвърлил в кошницата. От всичките му усилия впоследствие остана само един лист (той излетя в килера и лежа там дълго време), на който беше написано:
„Аз, лейтенант Филипов, след като се запознах с материалите по разследването по делото на Чонкин И.В. и разпит на свидетели...
Текстът прекъсна на това място.
Междувременно, по същото време, когато лейтенант Филипов се измъчваше, пишеше указ, молба от Роман Гаврилович Лужинщо се отнася до личността на Чонкин, той достига до самия район, където е живял нашият герой, преди да бъде призован на военна служба.
Служител на местните власти, красив млад мъж, който приличаше на лейтенант Филипов, запали държавен мотоциклет и отиде до селото, където Чонкин е роден и израснал. (Между другото, селото се казваше Чонкино и имаше Чонкински селски съвет.)
Председателят на селския съвет, като видя показаната му червена книжка, беше словоохотлив и без колебание изрази готовността си да окаже необходимото съдействие на новодошлия. Трудността на този случай обаче беше, че както каза председателят:
„Имаме тези Chonkins като кучета. Цялото село е навсякъде, няма да повярвате, всичките са Чонкини. Между другото, аз също съм Чонкин - каза председателят и връчи на новодошлия заместник-свидетелството си.
- Да - каза новодошлият, без да гледа, - но този се казва Иван.
- Имаме много Иванови. Например и на мен ми викат Иван - каза председателят и се усмихна смутено.
„Но аз мисля“, настоя красивият млад мъж, „че няма толкова много Иванови Василиевичи.
- Да, не бих казал, че не беше достатъчно - отговаряше все по-смутено председателят. - Аз съм просто Иван и, съжалявам, Василиевич.
Младият мъж вече мислеше да се върне на мотоциклета си (нямаше да се преуморява на работа заради някакъв неизвестен за него и неизвестен на кого Чонкин се нуждаеше), когато се появи секретарят на селския съвет Ксения, също, между другото, Чонкина.
Председателят й каза да прегледа документите за правилния Чонкин.
- Какво има да се търси? - каза Ксения. - Иван Василиевич? Войник от Червената армия? Ами това е Ванка. Е, този, който караше лайна на кон. Не помня? Да, принцът.
- Точно така, принце! - зарадва се на откриването председателят.- Той е този. И как веднага не ми мина в главата, че самият той, принцът, е.
- Принц? Посетителят повдигна вежди.
„Ами така го дразнеха“, каза небрежно председателят. – У нас, нали знаете, на село езици без кости, кой каквото измисли, бъбри.
„За какво говорят“, възрази Ксения. - Въпреки че селото, но и хората живеят не по-глупаво от другите. Няма да говорят напразно. Познавах Марянка добре, бяхме с нея изрезки и работехме за хора от детството си, помня как този княз, фамилията му Голицин, беше в нейната квартира. Беше толкова млад, косата му беше къдрава, тъмна като сажди, а лицето му беше бяло.
„Млада, къдрокоса – подражава председателят, – ти не си стояла със свещ и не знаеш дали с нея е живял млад къдрокос.
„Той е живял“, каза Ксения уверено, без обаче да предостави никакви доказателства. Просто тази версия, на фона на обикновен скучен живот, й се стори по-примамлива от другите. Тя искаше да докаже на посетителя, че макар тяхното село да е най-незабележимото на вид, то не е по-добро от останалите и в него се случват необикновени истории.
Тази версия подхождаше и на новодошлия. Все пак не напразно работеше, губеше време и държавен бензин. Той не мислеше по-късно как получената информация ще повлияе на нечия съдба. Той не знаеше кой е Чонкин, нито какво е направил, беше обвинен в нищо, не пожела на Чонкин нито зло, нито добро, но версията, предложена от секретаря на селския съвет, му се стори по-интересна от възможните други и, връщайки се в кабинета си, той с радост победи шифроването: идва от князете Голицин.