3. Философията на Фихте
Фихте стигна до извода, че геният на Кант разкрива истината за него, без да показва своите основи и затова той, Фихте, ще създаде философия като геометрия, вид наука,отправната точка на която е съзнанието на себе си.Това е по същество, обикновеното съзнание на човек, който в Fichte изглежда, че изглежда, че се появява, тъй като по същество се появява самодостатъчното съзнание на човек.
Целият външен свят - не-Аз - е продукт на Аз. Аз съм ефективен, активен. Аз произвежда не-Аз като своя противоположност, за да намери приложение за своята дейност.Чрез борбата на тези противоположности се осъществява развитието на човешкото самосъзнание.
Във философското творчество на Фихте се разграничаватдва периода:
период на философия на дейност и
период на философията на Абсолюта.
Под дейността на Аз Фихте разбира преди всичко моралното поведение на субекта.Да станеш свободен и благодарение на това да постигнеш своята дейност, премахвайки всички пречки, е морален дълг на човек. Фихте стига до важното заключение, чехората стигат до осъзнаването на свободата като най-висша ценност в определени исторически условия, на определен етап от общественото развитие.В същото време Фихте смята свободата за неотменна от познанието и възможна само при достатъчно високо ниво на развитие на човешката духовна култура. Така културата и моралното действие правят възможни всички практически дейности на егото.
Разглеждането на процеса на дейност чрез премахване на междинни цели с помощта на различни средства е много ценна идея на Фихте.Практическите противоречия възникват постоянно и следователно процесът на дейност е безкрайно премахване (преодоляване, разрешаване) на тези вътрешно-практически противоречия. Разбира се, самата дейност се разбира като дейност на практическия разум, т.е. субективно-идеалистично, но проблемът за активността на субекта кара съвременниците и следващите философи да се замислят.
Най-важното постижение на философията на Фихте от този период еразвитието на диалектически начин на мислене. Той пише за непоследователността на всичко съществуващо, за единството на противоположностите, предлага да се разглежда противоречието като източник на развитие.
Фихте се стреми да разбере реалното взаимодействие на субекта и обекта в процеса на познание.Той разглежда взаимодействието на Аза и не-Аза (средата, всичко, което се противопоставя на Аза).Според него разбирането на разделението на Аза на „абсолютно“ и „емпирично“ и тяхното взаимодействие с не-Аза позволява „научно учение“ (той приписва такъв статут на философията!).
Това е „научното учение“, което позволява да се проникне в надиндивидуалния, свръхчовешки, световен дух, който той нарича „духовна субстанция“.
Така Фихте, без да осъзнава, се обръща от позицията на субективния идеализъм към позицията на обективния идеализъм. Такъв преход е очертан в неговия труд „Наставления за блажен живот”, в който Азът като абсолют се слива с Бога, а неговата философия се превръща в теософия.