Анализ на "Размисли на входната врата" Некрасов
"Отражения на входната врата" Некрасов
"Размисли на входната врата" анализ на произведението - темата, идеята, жанрът, сюжетът, композицията, героите, проблемите и други въпроси са разкрити в тази статия.
История на сътворението
Стихотворението "Размисли пред входната врата" е написано от Некрасов през 1858 г. От спомените на Панаева е известно, че в един от дъждовните есенни дни Некрасов видя от прозореца как от входа, в който живееше министърът на държавната собственост, портиер и полицай изгонваха селяните, блъскайки ги в гърба. Няколко часа по-късно стихотворението беше готово. Жанровата сцена, която стана основа на поемата, беше допълнена от сатира и обобщения.
Литературно направление, жанр
Стихотворението реалистично описва болестта на цялото българско общество. Благородството е мързеливо и безразлично, другите пълзят пред него, а селяните са безправни и покорни. Жанровата сцена пред входа е повод за размисъл върху съдбата на българския народ и българското общество. Това е образец на гражданска лирика.
Тема, основна идея и композиция, сюжет
Сюжет на поемата на Некрасов. Условно може да се раздели на 3 части.
Първата част е описание на един обикновен ден от живота на вх. В тържествени дни хората идват да посетят важен човек или просто да оставят име в книга. През делничните дни идват бедните, „старецът и вдовицата“. Не всички вносители на петиции получават това, което искат.
Следва описание на историята на конкретни кандидати. Портиерът не позволи на селяните да видят важното лице.
Втората част е посветена на "собственика на луксозни стаи". Започва с призива на наблюдателя - лирическия герой. Негативната характеристика на благородника завършва с призив да се събуди и да върне молителите. Следва описание на предполагаемия живот и смърт на благородника.
Третата част е обобщение и изграждане на този частен случай в типичен. Няма такова място на родната земя, където да не страда българският селянин, сеячът и пазачът на тази земя. Всички класи са в състояние на духовен сън: както хората, така и собствениците на луксозни стаи. Има изход за народа - да се събуди.
Темата на размишленията е съдбата на българския народ, храненика - българското селячество. Основната идея е, че хората никога няма да стигнат до главните входове на господарите, те са жители на различни непресичащи се светове. Единственият изход за хората е да намерят сили да се събудят.
Метър и римуване
Стихотворението е написано в многостопен анапест с неподредено редуване на тристоп и четиристоп. Редуват се женски и мъжки рими, видовете рими също се променят: пръстеновидна, кръстосана и съседна. Финалът на стихотворението се превърна в ученическа песен.
Пътища и изображения
Стихотворението започва с метонимия, съчетана с метафора. Градът е обсебен от робска болест, т.е. жителите на града са робски, като крепостни, пред благородника. В началото на поемата молителите са изброени сухо. Разказвачът обръща специално внимание на описанието на селяните и използва епитети: грозни, загорели лица и ръце, слаб арменец, извити гърбове, оскъдна лепта. Изразът „Майната им, палещото слънце“ се превърна в афоризъм. Състраданието е покъртителен детайл: прогонените селяни си отиват с непокрити глави, показвайки уважение.
Грандът е описан с помощта на грандиозни метафори. В ръцете си държи земни гръмотевици, но небесните не го плашат. Животът му тече като вечен празник. Сладките епитети на романтичните поети описват райския живот на един благородник: спокойна аркадска идилия, завладяващо небе на Сицилия, уханна сянка на дървета, лилаво слънце,лазурно море. Краят на живота на благородника е описан с ирония и дори сарказъм. Героят ще бъде тайно прокълнат от отечеството, скъпо и любимо семейство очаква с нетърпение смъртта му.
Третата част отново използва метонимия. Лирическият герой се позовава на родната си земя, тоест на всички нейни жители. Той отваря живота на един стенещ народ за всички класи. Глаголът стене се повтаря като рефрен. Песента на хората е като стон (сравнение).
След като се обръща към българската земя, Некрасов се обръща към Волга. Той сравнява народната мъка с прелелите води на българската река. В тази част Некрасов отново използва епитетите на пълноводен извор, сърдечни хора, безкрайно пъшкане. Последният призив е въпрос към хората: ще се събуди ли, или духовният му сън ще продължи вечно, според естествения ход на нещата? За реалиста Некрасов този въпрос не е риторичен. Винаги има избор, реалността е непредсказуема.