Анализ на стихотворението на Тютчев Самота композиции и текст
Тютчевиана
Ф. И. Тютчев. самотата
Колко често, хвърляйки поглед от скалист връх, Сядам замислен в сянката на гъсти дървета, И развивам пред себе си Разни вечерни картини! Тук се пени реката, красиви са долините, И напразно в мрачната далечина я търси око; Има дремеща вълна на лазурно езерце Просветлява в дълбоката тишина. През тъмната зеленина на дърветата Последният лъч на зората все още се броди осезаемо, Луната изгрява бавно от полунощ Върху колесница от облаци, И от самотната камбанария Камбаните звъняха дълго и глухо; Случаен минувач слуша и далечна камбана Слива гласа си с последния шум на деня.
Красив свят! Но възхищението Няма място в изсъхналото сърце. По чуждата ми земя се скитам като осиротяла сянка И слънчевата светлина е безсилна да стопли мъртвите. От хълм на хълм тъжният ми поглед се плъзга И бавно избледнява в ужасна празнота; Но, о, къде мога да видя нещо, което да спре очите ми? И няма щастие, въпреки цялата красота на природата. И вие, мои ниви, горички и долини, Вие сте мъртви! И духът на живота е отлетял от вас! И какво ми пука за вас сега, бездушни снимки. Няма нито един в света - и целият свят е празен. Дали денят изгрява, или сенките на нощта се спускат - И тъмнината, и светлината са ми отвратителни. Съдбата ми не знае промяна - И вечна скръб в дълбините на душата ми! Но колко време скитникът ще лежи в затвора. Когато напусна пепелта за един по-добър свят, Оня свят, където няма сираци, където вярата е изпълнена, Където слънцата на истината са в нетленни небеса. Тогава, може би, ще се изяснят Надеждите на тайнствения спасителен предмет, Към това душата още се стреми тук И само там, в родината, ще прегърне. Как ярко пламтят звездите над мен, Живите мисли на божество! Каква нощ настъпиземята, И както земята, в очите на небето, е мъртва. Гръмотевична буря се издига, и вихрушка, и пуст лист се върти! На мен, и на мене, като мъртъв лист, Време е да напусна долината на живота, - Бързайте, бурни, яхнете сирачето.
Самота Поема от Фьодор Тютчев
В чужда за мен земя се скитам като сиротна сянка, И слънчевата светлина е безсилна да стопли мъртвите. От хълм на хълм тъжният ми поглед се плъзга И бавно угасва в страшна празнота; Но, о, къде ще срещна нещо, което да спре очите ми? И няма щастие, въпреки цялата красота на природата. А вие, мои ниви, и горички, и долини, вие сте мъртви! И духът на живота е отлетял от вас! И какво ми пука за вас сега, бездушни снимки. Няма нито един в света - и целият свят е празен. Независимо дали денят изгрява, или сенките на нощта се спускат, И мракът, и светлината са ми отвратителни. Моята съдба не знае промяна - И вечна скръб в дълбините на душата ми! Но колко дълго ще лежи скитникът в затвора. Когато напусна пепелта за един по-добър свят, онзи свят, където няма сираци, където вярата е изпълнена, където слънцата са верни в нетленните небеса. Тогава може би ще се изяснят надеждите на тайнствения спасителен предмет, Към който душата все още се стреми тук, И само там, в родината, ще заобиколи. Колко ярко пламтят звезди над мен, Живи мисли на Божественото! Каква нощ е сгъстила над земята, И как земята, в очите на небето, е мъртва. Гръмотевична буря се издига, и вихър, и пустинен лист се извива! И на мен, и на мен, като мъртъв лист, Време е да напусна долината на живота - Бързайте, бурни, яхнете сирачето.
Ф. И. Тютчев. Пълен сборник стихове. Ленинград, "Съветски писател", 1957 г.
моля, направете анализ на стихотворението на Тютчев "Безсъние"
БенморСтудент (183), затворен преди 3 години
моля, направете анализ на стихотворението на Тютчев "Безсъние"
Часове на монотонна битка, Мъчна история на нощта! Езикът е еднакво чужд за всички И разбираем за всички, като съвестта!
Кой от нас слушаше без мъка, Сред световната тишина, Глухи стенания на времето, Пророчески глас прощален?
Струва ни се: осиротял свят Неустоима гибел постигна - И ние, в борбата, от цялата природа, На себе си изоставени.
И нашият живот стои пред нас, Като призрак на ръба на земята, И с нашия век и приятели Той бледнее в мрачната далечина.
И едно ново, младо племе Между това цъфна на слънце, И ние, приятели, и нашето време Отдавна е забравено!
Само от време на време, тъжен ритуал Изпълнение в полунощ, Погребалният глас на Метал Понякога ни оплаква!
Семьон СоловьовПознавател (497) преди 5 години
Тютчев се характеризираше с трагичен мироглед. Той изобразява света като стоящ на ръба на катастрофата, усеща крайността не само на човешкия живот, но дори на времето и пространството. Поетът винаги е чувствал властта на времето над себе си. Именно неговият неумолим ход е темата на стихотворението "Безсъние". Първата строфа създава звуков, звуков образ: „Монотонна битка за часове“. Ямбичният тетраметър с неударен завършек на всеки втори ред (женска рима) създава усещане за монотонност, повторение на случващото се. През нощта, според Тютчев, всички чувства са голи, човек е обхванат от „страхове и тъмнина“ („Ден и нощ“), човек е беззащитен пред хаоса („Свята нощ се издигна на небето“), но той става разбираем езикът на нощта, „еднакво чужд на всички“ и в същото време „разбираем за всички, като съвестта“. Във втората строфа конкретни битови явления и факти (ударите на часовника, нощта) придобиват друг смисъл, по-обобщен, философски. „Часове на монотонен бой” се възприема от лирическия герой като „глухи стенания на времето”, „пророчески-прощален глас”, а „мъчителен разказ на нощта” прераства в образа на „светската тишина”.Безсънието събужда фантазията, въображението на лирическия герой. Изследователят Пигарев забелязва, че от втората строфа в стихотворението започва да звучи мисълта за разпадането на връзката на времената, поетът говори от името на човек, който е "изпаднал" от времето. Ако в първата и втората строфа сякаш звучи въпросът („Кой ни слушаше без меланхолия.“), то в третата поетът твърди: пророчеството на времето за крайността на всеки от нас е фатално, неизбежно. „Неустоимата скала“ настига всички и няма къде да чакаме помощ на човек: „Ние сме изоставени“ от природата на „себе си“. Ужасната самота, пред която е изправен човек, не е изкупена от нищо (както, да речем, направи Лермонтов в стихотворението „Излизам сам на пътя“, където човек все пак намира хармония с природата, макар и не в реалния живот). В Тютчев човек вижда безнадеждността на своето положение: той стои над бездната, над бездната, "на ръба на земята", а отзад - "нашият живот", "възраст и приятели", които вече са изчезнали, "като призрак" в "мрачната далечина". Ако Пушкин поздравява „младото племе“ („Здравей, младо, непознато племе!“) като продължение на живота, без ни най-малка скръб, то „младото племе“ на Тютчев не е символ на надеждата, а само поредното поколение, на което е писано да изчезне в бездната. Освен това поетът пише, че "младото племе" не се интересува от предишното поколение, то "цъфтя на слънце" и още не мисли какво го очаква. Тук отново възниква мотивът за времето, а в контекста на стихотворението той звучи така: „И ние, приятели, и нашето време // Отдавна е забравено от забрава!“. В същия ред са самият лирически герой, неговото поколение и самото им време, което също е предопределено да потъне в забрава. В края на стихотворението образът на времето се появява отново, но сега този образ е изпълнен с нов смисъл: това е „метален погребален глас“, оплакващ онези, които умират ипамет. Така "Безсъние" има кръгова композиция: поетичната мисъл се върти в кръг и се връща към началото, но на друго ниво. Не просто „монотонна битка за часове“, не просто „изнемощяла история на нощта“ – предмет на изображението в стихотворението, а погребален, траурен глас на времето за всички живи хора и „разказ“ за неизбежния край на всеки.
Стиховете на Тютчев
Великият български поет от 19 век Фьодор Иванович Тютчев е написал много великолепни стихове, изпълнени с особен смисъл и чувства. Авторът е избрал различни теми, за да създаде следващото творение, но като цяло творческата му дейност може да бъде разделена на два основни етапа.
Поезията на Фьодор Тютчев е създадена върху необикновена комбинация от живописни образи, цветни палитри и звукови картини. Той ярко демонстрира художествени образи, майсторски предава невидимата мистерия на вътрешния свят, използвайки ефектната диалектика на природните явления. Изучавайки лирическите творби на Тютчев от най-ранните творби до стихотворенията, написани в последните години от живота му, можете да проследите еволюционната последователност на основния смисъл и промяната на настроението.
Тютчев е изкусен майстор на поезията, който намира много важна същност в най-обикновените природни явления. Красотата на околния свят не винаги се забелязва, ние възприемаме това явление като нещо обикновено и непретенциозно. Авторът се опита да погледне по-дълбоко и забеляза нещо повече, което той предаде в своите философски ритмични произведения на всеки читател, който се интересува от поезията на великолепните майстори на 19 век. Лирическата поезия на Фьодор Иванович е многостранна и възвишена, тя е изградена върху невероятна комбинация от просто и сложно, добро и зло, радостно и тъжно ...
„Тези, които не го чувстват, не мислят за Тютчев, следователнодоказвайки, че не чувства поезия " I. С. Тургенев
Анализ на стихотворението "Пролетна гръмотевична буря"
"Пролетна буря"
Обичам гръмотевична буря в началото на май, Когато първият гръм на пролетта, сякаш лудува и играе, Тъмни в синьото небе. Млади звуци гърмят, Ето вали, прах лети, Дъждът бисери виси, И слънцето позлатява нишките. Шумът на гората и не изис на планината — Всичко ехти весело от гръм. Ще кажете: ветровита Хеба, Хранене на орела на Зевес, Гърмяща чаша от небето, Смеейки се, тя го разля на земята.
Анализ на стихотворението "Безсъние"
Още в младостта си Федор Иванович Тютчев започва да мисли за преходността на човешкия живот. Подобни мисли често са вълнували големия български поет и той умело ги предава в интригуващото стихотворение „Безсъние“, написано през 1829 г.
Напрегнатият цикъл на ежедневието се промени драстично през нощта, когато един активен млад специалист можеше да остане сам, сам с мислите си. През тези часове той мислеше за съдбата си и често се питаше - за какво живее? Към какво се стреми и какво иска да получи от този живот?
Изглежда странно философско разсъждение за 26-годишен млад мъж, който има всичко, за което другите могат само да мечтаят: страхотна кариера, слава в творчеството, силно семейство ... Но очевидно всички тези постижения не бяха достатъчни за самозадоволяване на собствените си желания.
На Тютчев винаги му се струваше, че в живота му липсва нещо много важно, но той не можеше да разбере от какво точно се нуждае за истинско щастие. Само години по-късно той най-накрая ще види това, към което се е стремил през всичките предишни години от живота си. Поетът станада повярва в Бог и това преклонение му позволи да осъзнае истинската същност на всеки човек, който трябва да изгради съдбата си върху солидна и надеждна основа - върху искрена вяра във Всевишния.
Сега поетът е станал наистина щастлив, но в някои периоди той все още е посетен от чувства на непреодолима меланхолия и лошо безпокойство. Тези болезнени преживявания, периодично измъчващи душата, Федор Иванович предаде в великолепната си поема „Безсъние“.
Основният образ на това поетично творение е часовник, който измерва времето на живота на всеки живущ на тази земя. Техният "прощален глас" предсказва преходността на годините живот, напускащи бързо и безвъзвратно. Без да знаят всички, ще дойде часът, когато ще трябва да направите изводи и да преразгледате живота си, като вземете предвид възможните пропуски и създадени грешки. Нито един човек няма да може да избяга от този съдбовен момент. Когато точно в полунощ часовникът отмери изминатия етап, всеки може да се замисли какво се е случило вчера и какво ни предстои.
Тютчев се опитва да посочи една важна истина: всеки, който живее на тази земя, се тревожи само за себе си и никой не се интересува от това, което се случва наоколо. Докато сме млади, живеем безгрижно и уверено и гледайки старите хора, дори не се опитваме да направим правилното заключение. Въпреки това, всеки от нас има часовник на живота, който плавно и умишлено изчислява часа на живот ...
В поемата "Безсъние" Федор Иванович преосмисля своите стремежи и мечти в миналото. Той се опитва да запомни всяко малко нещо, за да има време да реализира всичко най-съкровено и желано.
Безсъние
Часове на монотонна битка, Мъчителна история на нощта! Езикът е еднакво чужд за всички И разбираем за всички, като съвест! Който слушаше без копнеж от нас, Сред Мълчание на времето Пророчески глас за сбогом? Представяме си: един осиротял свят Неотразимата съдба постигна - И ние, в борбата, от цялата природа Изоставени на себе си И нашият живот стои пред нас, Като призрак на края на земята, И с нашия век и приятели И ново, младо племе Междувременно цъфна в слънцето, И ние, приятели, и нашето време Отдавна е забравено! Само от време на време, тъжен обред Изпълнение в полунощ, Погребалният глас на Метал Понякога ни оплаква!
Повече от веднъж сте чували признанието: "Не съм достоен за вашата любов." Нека тя бъде мое творение— Но колко беден съм пред нея. Пред любовта ти Боли ме да си спомня себе си - Стоя, мълча, в страхопочитание съм И ти се покланям. Когато понякога е толкова трогателно, С такава вяра и молитва Неволно прекланяш колене Пред скъпата си люлка, Където тя спи - твоето раждане - Твоя безименен херувим, - Разбираш и моето смирение Пред любящото си сърце.
Стихотворение Тютчев F.I. Самота
"Самота"
Стихотворение Тютчев F.I. - Самота
Вижте също Федор Тютчев - стихове (Тютчев F.I.):
О, Дунаве и параходи.О, Дунаве и параходи.
OI Orlova-DavydovaТук, където даровете на съдбата са осветени от душата, Оправдани от добри дела, Нево.