Цената на знанието, или лош сън на студент по медицина (Петър Решетников 2)
Цената на знанието или лош сън на студент по медицина.
Будилникът изсвири злобно, сякаш заплашваше да спука тъпанчетата ви. Навън беше влажно и тъмно, сиви есенни облаци вече бяха покрили цялото небе. Мързеливо навлякох панталоните си, свалих крака от леглото и загребах с боси крака в малката кухня. Беше необходимо да се развеселим. Почти цялата нощ премина в изучаване на основни медицински дисциплини. Да отида да тичам не можеше да става и дума. Прилоша ми от силно кафе. Все пак успях да отворя малко очи. Хвърлих парче сирене и няколко лъжици извара, бързо се приготвих и изскочих на студената улица. Вятърът духаше силно, така че очите се насълзиха. Всичките ми вътрешности протестираха срещу това да съм на улицата. С една дума, обичайната сутрин на жител на метрополията. Липса на сън, примесена с лошо време и социопатия.
„Бъркотене като две хиляди бронетранспортьора ...“ - спомних си стиха на Льоха Никонов, когато автобус спря до спирката. "И аз скочих в него!". Хванаха доста скоро... веднъж в метрото. Днес ми се наложи да върша най-гнусната, според мен, дейност за ученик - раздаването на задържания. Не знам дали всички са наясно, работейки - ъъъ тогава, когато по някаква причина сте пропуснали урок, тогава трябва да го изработите. Работим с уговорка и срещу заплащане. Плюс това, за да формализирате всичко, трябва да дойдете в офиса на декана за лист хартия. И мисля, че никой от студентите не харесва деканата.
Като цяло седя в колата, прелиствам патологията, напразно се опитвам да се задълбоча в темата, която трябваше да разработя на първо място, като същевременно измислям в ума си колко време ми трябва за всички тези работи. И тогава мисълта удря главата ми като чук за това колко време ще прекарам. Несамо пари, но и време! Нашият най-ценен ресурс. И в края на краищата няма да го върнете по-късно, няма да го спечелите, няма да го вземете назаем и няма да просите ... Уплаших се ... Слизам на станцията, която ми трябва (няма да кажа коя), качвам се по ескалатора, но тази мисъл не ме напуска. Излизам на улицата и мисълта сякаш става все по-силна и по-силна, все повече и повече. И с всяка стъпка безпричинният страх расте. А времето е толкова... подходящо. Тук идва зловещата музика. Дори се убодох с надеждата да се събудя. Но не се събуди. Имаше няколко крачки до прага на деканата.
Ето я... зловеща музика. Който избухна в тътен на doom metal. Дори патиците в съседния парк крякаха от зловещ смях...
Всичките ми вътрешности ме държаха, обезсърчаваха да прекрача прага. Но все пак прекарах.
Нищо общо с учебно заведение ... Огледах се с ужас, опитвайки се да се контролирам. Трябва да се отбележи, че отдавна съм развил навика да се отнасям към всичко без силна експлозия от чувства. Но въпреки това той проклина. Бях в мрачна готическа зала, която приличаше на фоайе на филиал на Ада на Земята. Мрачните тъмносиви стени до голяма степен допълваха потискащата атмосфера на мрака и неговите обитатели.
- Паспорт! - изграчи ми демонът пазач. Мъчейки се да запазя спокойствие, му подадох документа с треперещи ръце. Той веднага изгоря в ръцете си. - Влезте. – каза той с гробовен бас.
На втория етаж на така познатия ми деканат, вечно спокоен, пропит с духа на бюрокрацията, открих нещо абсолютно невероятно... Огромна опашка от хуманоиди, по-скоро като гоблини, отколкото като хора, подсмърчащи, крещящи, блъскащи се, чакащи нещо. Вереди светна малък прозорец със съветския надпис "КАСС". Е, воня! О, богове, тези същества изобщо мият ли се?! Докато стоях в това ужасноопашка, започнах да разбирам, че целта на живота на всички тези същества в опашката е да плащат. Плащат, за да живеят така, както живеят. Освен това няма значение откъде вземат парите, те просто искат да продължат да го правят!
Мъчително дълго... Мислите се въртяха като ято, не забелязах как се почувствах част от тази потна, миризлива тълпа. Бях готов да изкрещя, щом чух носов женски глас, който извикваше фамилията ми.
Отидох до прозореца. - Тук имам задържания - подадох касовите бележки през прозореца. - Наясно съм. - отговори касиерката, която приличаше на земноводно. - Бих ... - започна, бях аз. - Как ще платиш, с душата си или с времето? – прекъсна ме амфибията. - П... извинете? Всъщност исках пари. - Нямате толкова пари! Касиерката се усмихна мило. - Вижте, виждате - тя посочи в далечината на тълпата два космати трола с чанти на раменете - Ето, имат. И съжалявам, не го правиш. Преглътнах, опитвайки се да се контролирам. - И какво да правя сега? - тихо попитах - Една работа - 380 часа живот, или 1/42 от душата. — изпя невъзмутимо касиерката. - - Как е това? - Не разбрах - Как, как ... Първият път, или какво? Душата тежи 21 грама, нали? Така. Една работа - половин грам. - - Но това е ... много ... - протестирах аз. - Не го пропускай, млади човече!- отвърна деловито амфибията и поднесе към ръката ми странно устройство, което приличаше на пробивна пушка. - Така, така... да видим... Леле! 3 грама за музика, 5 грама за семейство... О, имаш и годеница... свободна душа почти не остана... - Как така? Пак не разбрах. - Част от душата, която вече сте дали. Семейство, музика, любов. Какво неразбираемо има тук? И почти нищо не остана на медицината ... Не! Няма да стане така... Стоях замислен и обмислях как все пак да платя.време? Но той почти не съществува. По някаква причина в този момент бях абсолютно сигурен в това. И без колебание избухна - "Вземете си душата!"
Устройството изстена, светна червена лампичка, касиерката натисна превключвател и иглата на пистолета се заби в ръката ми. - С теб 6 грама душа, млади човече. - Толкова много? - Бях изненадан . Това е лекарство! – каза многозначително касиерката.
Събудих се облян в пот. Студена пот изби по челото му. Беше само сън... Но, продължавах да мисля. Не пропускайте двойки, господа, студенти! Спестете време и душа!