Част I История на изворознанието
Преамбюл. Два подхода към историята на науката
Историците традиционно проявяват интерес към историята на историческото познание. Почитта към работата на предшествениците винаги се отдава в историографския анализ, който е задължителен компонент на въведението към всяка квалификационна работа. Други научни изследвания на историци също започват с разглеждане на предишна историография. В края на XIXв. историографията се оформя първо като спомагателна историческа дисциплина, а след това като самостоятелна дисциплина на историческата наука. Но какъв е смисълът от историографския анализ? Подробният отговор на този въпрос явно надхвърля дисциплинарната рамка на изворознанието, затова тук само накратко ще изясним нашата позиция – ще определим връзката между историята и теорията на изворознанието.
Към историята на науката, включително към изворознанието, може да се подходи по два коренно различни начина, коренно различни в поставянето на целите. Един от тях, все още най-разпространеният, се основава на кумулативния модел на развитие на науката. Изследователите, които се придържат към този модел, вярват, че науката се развива чрез натрупване и усъвършенстване на знания; с развитието на науката нашите знания стават все по-обширни и по-прецизни, т.е. те все по-пълно и точно описват така наречената обективна реалност. Този модел предполага аксиоматична вяра в а) съществуването на така наречената обективна реалност, т.е. независима от познаващия субект реалност, и б) нейната познаваемост като такава. С този подход целта на изучаването на историята на науката е да покаже този път и да представи сегашното състояние на науката като резултат от предишното й развитие.
Този подход вече се е изчерпал до средата на 20 век, когато се появяват други идеи за механизматрансформации на научното познание. Новата когнитивна ситуация бе белязана от публикуването на книгата „Структурата на научните революции“ (1962) на американския историк и философ на науката Томас Кун (1922–1996), в която се обосновава парадигматичността на науката. Основната концепция на новия подход е парадигма, т.е. основна теория, споделяна от научната общност и служеща като основа за поставяне на изследователски проблеми. Смяната на парадигмите се случва скокообразно, чрез научни революции и зависи не толкова от „натрупването“ на знания, колкото от непредвидими фундаментални научни открития и взаимодействие с промените в социокултурните ситуации.
В първата част на този раздел са идентифицирани извороведски парадигми, които съответстват на различни, заместващи се взаимно, типове рационалност и модели на науката: класически, некласически, постнекласически и неокласически. На тази цел отговаря и подборът на анализирания историографски материал, въпреки че, разбира се, историята на изворознанието е много по-разнообразна и по-богата от предложената от нас схема.
Когато започваме да разглеждаме историята на изследванията на източниците, важно е ясно да разберем, че това е изследователска конструкция. Изворознанието като самостоятелна дисциплина се формира едва през 20 век. (и пълно - само в специфичен съветски контекст). Историците от 18-19 век разглеждат въпросите на изучаването на историческите източници във връзка с изучаването на историята като такава и най-често цитират наблюденията на източниците в уводната част на своите трудове, а също така посветиха специални трудове на изучаването на отделни паметници или групи от исторически източници. В началото на XIX-XX век. историците, които разработват проблемите за природата на историческия източник и методите на неговото изследване, го правят в контекста на методологията на историята, като обръщат внимание напроблеми на изворознанието - разбиране на естеството на историческия източник, въпроси на класификацията, критиката и интерпретацията на историческите източници - повече или по-малко значимо място в неговата структура. Така отделяме проблема за изворознанието от историческите изследвания и работи по методологията на историята аналитично, от гледна точка на нашите изследователски задачи. В историческия преглед се разглеждат предимно методически трудове, тъй като те представят концентрирано визията на историците за проблемите на изучаването на историческите източници и обобщават опита на изворознанието.