Четете онлайн От първите размразени петна до първата гръмотевична буря автор Скребицки Георгий Алексеевич - RuLit -
Колко, колко пъти Михалич ми четеше тези стихове вечер в кабинета си! Но тук, в пролетната гора, когато видя със собствените си очи цвете на медуница сред миналогодишните паднали листа, познатите реплики звучат някак ново, някак особено ярко.
Стигаме до малка поляна. Около нея се тълпят млади брези. В средата като продълговато огледало синее изворна локва, пълна до ръба с прозрачна снежна вода.
Изтичвам до нея, гледам във водата. Толкова е чисто, че на дъното ясно се вижда всяко миналогодишно листо, всеки хлътнал клон.
Жабите плуват бързо по повърхността на локвата. Гледат ме с изпъкнали очи, но не се страхуват, не искат да се гмуркат, а напротив, сякаш ме поздравяват, издават някакви тътнещи поздравителни звуци.
- Здравей Здравей! Аз им отговарям. - Честита лека пара!
„Да, те изобщо не са дошли да плуват“, казва Михалич, приближавайки се до мен. Те дойдоха тук за важна задача: да снасят хайвер.
Оттегляме се до края на поляната. Михалич сяда на широк пън, опира пистолета си в една бреза, вади цигара и запалва.
- Добре, брат ми! Ето ни до пролетта.
Вече е вечер. Слънцето, подобно на полиран меден леген, сякаш е надвиснало над далечна гора. Изобщо не заслепява очите, толкова е огромен, червеникав. Но точно върху него се появи дълъг сребрист облак.
„Вижте, слагат рибата в меден леген“, показвам на Михалич.
- Да, винаги го мислиш! - усмихва се той и веднага добавя: - Така слънцето залязва зад гората, значи ще започне тягата.
- О, поне седнете скоро! — казвам аз и подскачам от крак на крак от нетърпение.
„Всичко ще бъде навреме“, отговаря Михалич. - Не скачай. Погледни по-добре колко е добре наоколо, слушай,как птиците пеят. Дроздове, дроздове тоя касапин!
И наистина, от най-близките храсти се чува отчаяното цвърчене на дроздове.
Червеникавата сойка бързо лети през поляната, криейки се в гората. И сега от там се чува силният й неприятен вик, подобен на плача на уплашена котка.
Най-сетне слънцето напълно се скри зад гората. Топла вечерна зора грееше ярко в небето. Чуруликането на птиците започна малко по малко да стихва. Но жабите мъркаха по-силно и по-възбудено в локвата.
„Е, братко, сега да гледаме и да слушаме“, каза Михалич. - Да застанем тук, под брезата. Тук не сме много забележими.
Настанихме се по-добре и замръзнахме в очакване. Напрегнах слуха и зрението си с всички сили. Много исках да бъда първият, който ще чуе желаната дребосък. Но не е толкова лесно, когато жабите ръмжат без задръжки в локва. И тогава друг поен дрозд седна на самия връх на стара бреза и изсвири, чуруликайки из цялата гора. Опитайте се да чуете крякането на горски бекас в такава суматоха.
- Слушай, лети! — развълнувано прошепна Михалич.
- Къде къде? — Нищо не чух.
Но Михалич само махна с ръка: мълчи, казват те, и, като приготви пистолета си, започна внимателно да гледа в далечината, където зората се разстила като широк златен поток над храсталака.
И изведнъж ясно видях над върховете на младите брезови дървета тъмния силует на някаква смешна птица без опашка с размерите на гълъб.
Размахвайки редовно късите си крила, птицата летеше над храсталака. В същия момент чух и нейния глас: кратко, стакатно изсвирване: „Скик-скик, скик-скик!“ — и след това нисък, гърлен писък: „Припев, припев, припев!“
Уудкок! Нямаше никакво съмнение. Колко пъти през зимата Михалич ми разказваше за апетита, имитираше гласа на горската дългоносица. Сега и двамата слушахме със затаен дъх тези странни,отколкото несравними звуци и следваше посоката на полета на желаната птица. Уви! Горският бекас прелетя на повече от двеста крачки от нас, далеч извън обхвата. Така той изчезна зад върховете на гората.
Отново минути досадно чакане. Но сега вече чух как точно крещи истинският жив бекас, знаех какво да слушам, какво да очаквам. И тогава до ухото ми достигна едва доловимо вече познато свирене. По-силно, още по-силно.
- Лети, лети! – прошепнах задъхан.
- Къде къде? Не мога да чуя!
- Да, там, някъде вдясно.
Свистенето и пъшкането вече се чуваха отчетливо. И един бекас долетя право към нас иззад най-близките брези. Той летеше на зазоряване и вече не изглеждаше тъмен, а някакъв червен. Човката му, права като пръчка, се виждаше особено ясно.
Струваше ми се, че той не лети над гората, а ще кацне на нашата поляна. Но в този момент точно над ухото проехтя изстрел. Горският бекас се стрелна встрани. Още един изстрел. И горската дървесница, сякаш не придаваше по-голямо значение на тези оглушителни звуци, също толкова равномерно размаха крилата си и също като свистене и грачене полетя по-нататък над гората.
- О, какъв срам! Той полетя право върху главата - разстрои се Михалич, извади цигара и нервно запали цигара. „Не можех да пропусна това. Вижда се, че барута е стар, влажен, напълно неизползваем.
- Е, да се прибираме вече, няма да стреляме повече?! Бях ужасен.
Но Михалич изпуши цигара и се съвзе малко от вълнението си.
— Е, защо да не го направим? - той каза. - Едната касета може да е влажна, но другите са добри.
Агонизиращото чакане започна отново. Няколко пъти чувахме приветствено свистене и грачене, няколко пъти виждахме да прелитат бекаси, но всички летяха далеч отвъд изстрела.
Започва бързо да се стъмва. Небето стана синьо, вече беше осветенопървите мътни звезди и зората над гората беше почти напълно угаснала.
- Е, време е да се прибираме! Днес отново без игра - тъжно каза Михалич, хвърляйки пистолета на рамо.
- Спри, лети! Едва не изкрещях. — Ето го, над нас.
Тъмният силует на птицата едва се виждаше в здрача на вечерта.
Дървеният бекас излетя в зората.
Изстрел, вторият ... И птицата, като я свали наклонено надолу, сякаш се гмурна в тъмната гъсталака на гората.
Изглежда, че е готов! — извика възбудено Михалич и се втурна в посоката, където беше изчезнал бекасът.
Отдалеч в тъмнината изглеждаше, че има гъста гъсталака, но всъщност това беше рядък растеж на бреза и трепетлика. Но можете ли да намерите в тъмното птица със същия цвят като падналите листа и миналогодишната суха трева? Претърсиха всичко наоколо, изглежда, прегледаха всяка дупка, всяка неравност. Михалич изгори почти всички кибрити. Не, никъде.
„Може би не е паднал“, каза Михалич. - Горският бекас често пада надолу след изстрел, след което се изравнява и лети по-нататък. Да се прибираме, братко. Така или иначе няма да видите нищо.
Тръгнах унило след Михалич. Мина покрай млада бреза. Изведнъж ми се стори, че нещо мърда по него. Птица, животно? направих пауза. И точно пред очите ми, в разклона на багажника, отново, едва забележимо, някой се размърда.
Без да се замисля, протегнах ръка и грабнах нещо топло и покрито с пера.
— Уудкок! Ура, горски бекас! Извиках на цялата гора.
- Какъв бекас, къде е? Михалич изтича до мен. - Къде го намери? О, браво!
На едно дърво, беше още жив, размаха крилото си.
Показах вилица на ствол на бреза.
„Това е той, пада, това означава, че е заседнал тук“, предположи Михалич. И трепна за последен път. Или може би бризът е раздвижил крилото и сте забелязали. Е, очите! Директнокато бухал - виждат дори нощем.
Михалич свали чантата от рамото си, сложи в нея мъртвия горски бекас и метна чантата на моето рамо.
- Носи го сам. Това е твоята плячка.
— И твоя също, защото ти го застреля.
- Ами нека да е общо! — отговори Михалич. - В името на такъв късмет трябва да седнете за минута - да изпушите цигара.
Седнахме в средата на поляната на един хълм над самата локва. Оттам се чуваше мелодичното кърморене на жаби.
Синя, подобна на светулка звезда се отразяваше смътно в тъмната вода.
Тишина и тишина. Само сънливи дроздове Как неохотно завършват пеенето си; От поляната се вдига пара... Мигаща звезда В краката ми във водата имаше отражение...