Действието на новата редакция на нормите на Гражданския кодекс на България върху договорите и задълженията във времето
Самият закон № 42-FZ, който въведе всички тези промени в Гражданския кодекс, съдържа следния параграф в член 2:
Като цяло този текст повтаря чл.4 от Гражданския кодекс на България („Действието на гражданското законодателство във времето”), който в ал.2 съдържа следната максима:
„За отношенията, възникнали преди влизането в сила на акт на гражданското законодателство, той се прилага за правата и задълженията, възникнали след влизането му в сила. Отношенията на страните по споразумение, сключено преди влизането в сила на акт на гражданското законодателство, се регулират в съответствие с член 422 от този кодекс.
Член 422. Споразумение и закон
1. Договорът трябва да отговаря на задължителните за страните правила, установени със закон и други правни актове (задължителни норми), които са в сила към момента на сключването му.
2. Ако след сключването на договора бъде приет закон, който установява задължителни за страните правила, различни от тези, които са били в сила при сключването на договора, условията на сключения договор остават в сила, освен в случаите, когато законът установява, че действието му се разпростира върху отношения, произтичащи от по-рано сключени договори.
Ами ако се замислиш?
И така, как се справяте с подобни проблеми? В повечето от описаните случаи законът създава някаква нова възможност, право или задължение или променя нещо в старата уредба на някои права и задължения. Не е напълно ясно как подобни проблеми помагат за разрешаването на член 4 от Гражданския кодекс и член 2 от 42-FZ.
Разбира се, притеснявам се, че на страните, във връзка с появата на нови норми, ще бъде наложен режим на регулиране на договорните им отношения, който, ако са имали такава възможност и са знаели за това, при сключване на договор биха могли да отхвърлят или като се въздържат от сключване на договор, или като го предпишат в договора.в противен случай. Те биха могли напълно да разчитат на нормите на Гражданския кодекс, които са им подходящи, в сила към момента на сключване на договора, и са оставили празнина в договора съвсем съзнателно, разчитайки на прилагането на диспозитивните норми, действащи към момента на сключването на договора. И тогава на главата му пада нова редакция, която често се разгръща много в структурата на договорните правоотношения.
От друга страна, прилагането на много нови диспозитивни норми към вече сключени споразумения не предизвиква интуитивен протест, особено когато не става дума за радикална промяна в предишни диспозитивни норми, а за формирането на норми, които преди това биха могли да бъдат извлечени от аналогията на закона, аналогията на закона или от прилагането на принципите на добросъвестността, разумността и справедливостта (член 6 от Гражданския кодекс). Например член 319, параграф 1 от Гражданския кодекс предвижда нови правила за погасяване на вземания по еднородни задължения. Преди това подобни (макар и не съвсем идентични) правила бяха предвидени в Гражданския кодекс във връзка с правилата за продажба и покупка и можеха да се прилагат по аналогия към всякакви договори.
Какво може да се предложи като решение? И има ли такова универсално решение? Или във всеки отделен случай съдът ще и трябва да решава този въпрос ad hoc въз основа на интуицията си?
На пръв и много повърхностен поглед алтернативните решения са четири.
3. Спираме да търсим отговор в калния член 4 от Гражданския кодекс и се опитваме да намерим някакви по-фини критерии за разграничение.
4. Ние просто отхвърляме самата възможност за разработване на такива критерии и оставяме всичко на милостта на съдебната преценка, насочвайки съдилищата да разрешават такива въпроси ad hoc въз основа на принципи (правна сигурност, разумност и т.н.).