Ден на победата
Аз от своя страна ще споделя моята любима военна песен и стих: прочетете повече Изтеглете нашия 10-ти въздушнодесантен батальон безплатно от pleer.com
Легнахме до счупения смърч, Чакаме светлината да започне.
- Знаеш ли, Джулия, аз съм против тъгата, Но днес това не се брои У дома, в затънтената ябълка, Мамо, майка ми живее.
Имаш приятели, любов моя. Аз имам само един. Хижата мирише на месене и дим, Пролетта кипи отвъд прага.
Изглежда старо: всеки храст Неспокойна дъщеря чака Знаеш ли, Юлия, аз съм против тъгата, Но днес тя не се брои.
Едва се стоплихме, Изведнъж заповедта: „Напред!“ Пак до мен с влажно палто Върви светлокос войник.
Всеки ден ставаше по-лошо. Минахме без митинги и смени. Обградени при Орша Разбитият ни батальон.
Зинка ни поведе в атака. Проправихме си път през черната ръж, През фунии и дерета, През границите на смъртта.
Не очаквахме посмъртна слава, Искахме да живеем със слава. Защо тогава в кървави превръзки Светлокос войник
Тялото й с палтото си Покрих го, стискайки зъби. Белите български колиби пееха За градините на Рязанска затънтеност.
Знаеш ли, Зинка, аз съм против тъгата, Но днес тя не се брои. У дома, в гората на ябълките Мамо, майка ти живее.
Имам приятели, мила Тя те имаше сама Хижата мирише на месене и дим, Пролетта кипи отвъд прага.
И възрастна жена в цветна рокля Тя запали свещ на иконата Не знам как да й пиша За да не те чака.
Весели празници. Ще хвана щафетата, ще споделя стиховете, които ме завладяха като дете:
Къщата беше украсена със сини архитрави, И ветрецът разтърси градината наоколо. ДядоПарамон вземаше пари за плодове И винаги ни заплашваше с пушка. Заради алчност той не отглеждаше овчарски кучета. И едва вечерта - излязоха на патрул. И дебелото ябълково кълбо То се облегна точно на оградата. Майка винаги ме наказваше строго: Ще купя ябълки, само попитайте. Но забравете пътя за Парамон, В края на краищата той ще осакати... Дай Боже... - И градината, която дядо пазеше и поддържаше, Всичко набра сила от земята... Но веднъж в слънчево училище Войници в окървавени превръзки бяха докарани. И аз го помня дълго време - Обикновената картина от онова време: Жените от нашето село вървят, Носете прости подаръци тук. Та - мляко, краставици в кошница, А това - мед в чаша и тютюн. И тогава моят приятел Альошка ми каза: - Знаеш колко са полезни за тях ябълките ... - Спомням си нощта, замислена, тиха, Забранената градина спеше в белезникава мъгла. И можеше да чуеш как скакалецът цъка, Като ябълки, висящи по клоните. Издърпах панталоните си. Къде можем да очакваме наказателно нещастие? И ябълковите дървета бяха бутнати право в ръцете ви Тежки хладни плодове. Но Парамон не спеше. Разделяйки клоните, Той вече ме хващаше на очи. Гръм изрева. Зави оловен вятър. И само по чудо останах цяла... Но майките не знаеха за това, Въпреки че те ни пазиха от всички трудности... Четири бели и розови рани Донесохме ги сутринта в болницата... Ех, колко слънчеви усмивки имаше! Ръце протегнати към прелестите на земята. Повдигайки завесата на паметта, мога да различа човешката душевна родственост. Прометей веднъж открадна Огън от Зевс. Но дали това е кражба?
* * * На снимката във вестника не се виждат ясно бойците, все още почти деца, героите на световната война. Снимани са преди битката - в прегръдка, четирима на рова. И небето беше синьо, имаше зелена трева.
Никой не знае фамилиите им, няма песни за тях, няма Ето нечий син и нечия любима и нечий първи ученик. Легнаха на бойното поле,- едва оживяха. И небето беше синьо, имаше зелена трева.
Никога не бихме могли да забравим тази горчива година, която не е близо . В цяла България обелиски като души избухват от земята. . Те покриха живота със себе си, - те едва започнаха да живеят, така че небето беше синьо, имаше зелена трева.