Дисидентството като социокултурен феномен
През периода на постсъветския транзит ролята на ценностите на свободата и несъгласието в общественото мнение се трансформира. Понятието инакомислие се проблематизира в публичното пространство, като присъства като лайтмотив в изказванията на общественици, журналисти, политици и учени. Освен това този феномен заема важно място в масовото съзнание и социокултурната памет на българина, като се изпълва с разнообразни значения в контекста на всекидневния житейски опит на човека. Следователно, уместността на реконструкцията на значенията и отношенията около феномена на критиката на властта нараства с участието на официални документи, художествена и публицистична литература, печатни медии, продукти на филмовата индустрия, устни мемоари и други културни артефакти, които повдигат проблемите на несъгласието.
Подчертава се актуалността на феномена дисидентство в контекста на формирането на политически моноцентризъм в съвременна България (А. Зудин, Е. Ясин). Осмислянето на политическите процеси в постсъветска България като постепенно излизане от периода на „културата на нестабилността” е осъществено от С. Трунев. Възможностите за съвременни обществени дискусии, както и начините за изграждане на диалог между обществото и властта, се разглеждат в трудовете на Б. Гладарев. Актуалното състояние на интелигенцията, нейният потенциал за създаване на самостоятелен аналитичен продукт, критикуващ властите, се оценява в изследванията на А. Берелович, В. Жижов, В. Куренной, Д. Рогозин, М. Рожански, А. Соколов, Ж. Тощенко, Б. Фирсов.
Целта на дисертацията еконструктивистка интерпретация на дисидентството като социокултурен феномен. Напредването на тази цел доведе до поставянето на следнитезадачи :
на примера на анализа на съветската масова култура да се определят особеностите на интерпретация и културни кодове на възприятие на феномена дисидентство в комуникативното пространство на СССР и България;
разкриват ежедневните практики на съветското дисидентство в контекста на културната памет на шейсетте години; да се реконструират наративните схеми на спомени за феномена, доминиращи в българското общество;
Научната новост на дисертацията се състои в формулирането, обосноваването и решаването на проблемите на социологическия анализ на феномена дисидентство и може да се формулира по следния начин:
за първи път са систематизирани теоретичните подходи към анализа на дисидентството като социокултурен феномен; в интерпретацията са включени обяснителният потенциал на парадигмата на социалните движения, критическата теория на обществото, концепциите за властова микросъпротива;
върху материала на анализа на филми от съветската масова култура са реконструирани основните културни кодове на несъгласието, често срещани в късносъветското общество;
въз основа на анализа на съдържанието на съвременните печатни медии се определят основните контексти, както и стратегии за проблематизиране на феномена дисидентство в културното пространство на съвременна България;
анализира се значението на феномена дисидентство в съвременното обществено мнение.
В хода на приложните и теоретични социологически изследвания бяха получени следните резултати, формулирани катоположения, представени за защита:
3. Анализът на дискурсивното пространство на репрезентациите на масовата култура ни позволява да определим характеристиките на разбирането на несъгласието в обществото. В периода на перестройката на Съветския съюзобществото, несъгласието като легитимна ценност беше активно конструирано от медиите, литературата и киното. Несъгласието беше представено преди всичко като морално действие, без което е невъзможно по-нататъшното демократично развитие на обществото. Продуктите на филмовата индустрия, натоварени с антитоталитарни конотации, преразглеждащи съветското минало, бяха пропити със страх от завръщането на диктатурата. В либералния дискурс от периодите на стагнация и перестройка, запазил културните кодове на разбиране на феномена на несъгласието, държавата се възприема като непримирим враг. В разглежданата образна система откритата критика на държавата изглежда е притежание на малцина дисиденти правозащитници, докато мнозинството съветски интелектуалци демонстрират съгласие с официалната идеология.
4. Феноменът на дисидентството е важен топос на културна травма в паметта на поколения с опит от живот в затворено общество. Въз основа на биографични интервюта с представители на съветската интелигенция бяха идентифицирани наративни схеми: „нормализиращи“, „гъвкави“, „суверенни“, „необикновени“, които корелират с видовете стратегии за връзката между човек и идеологическа система. Наративните схеми представляват континуум между конформистки и несъгласни позиции. „Нормализиращата” наративна схема се характеризира с конформизъм и липса на споменаване на съпротива срещу официалните норми. „Гъвкавата” наративна схема конструира принадлежност към кохорта от недоволни от идеологическия диктат, способни да съществуват в съветското общество, спазвайки правилата на играта. Централната тема в "суверенния" наративен тип е идеята за търсене на истината, постигането на обективно познание за света. „Извънредните“ разкази са доминирани отлайтмотиви на нелегитимна дейност и описание на последвалите събития след ареста. Разказите за несъгласието са истории за травматичното преживяване на информационната война срещу съветската система, която коренно промени житейските траектории на информаторите.
5. Анализът на съдържанието на съвременните печатни медии показва разпространението и естествеността в публичното пространство на обвинението на българските власти в преследване на инакомислието. Съвременният дискурс на властта сочи съветския период като епоха на потискане на несъгласието. Авторитетната стратегия за депроблематизиране на проблема с преследването на инакомислието в съвременното българско общество е дискусията за това явление да се изнесе извън страната. Освен това възникналите режими в постсъветското пространство също са обвинявани в преследване на инакомислието. Либералният дискурс реагира на силовите стратегии за депроблематизация, обявявайки преследването на "истинската" опозиция под предлог за борба с екстремизма. Основният начин за изява на новобългарското несъгласие е публичен политически протест под формата на неразрешени митинги. Стесняването на пространството за критични изказвания се отразява в дискурсивни войни на страниците на печатните издания и се етикетира като проблем за преследване на инакомислещите.
Структурата на дисертацията включва въведение, две глави (шест параграфа), заключение, списък с литература, приложения.