Ехо от миналото, втора част
Медуза отлетя с частния си самолет до Перу. Тя се наслади на красивите гледки към мистичните вериги на Андите. През прозореца на илюминатора се виждаше отлично как те летяха под крилото на самолета, заснежени, високи, толкова непревземаеми и горди. Колко страхотни бяха. Тя сякаш бленуваше и си представяше как се приближава до любимия си Марс. Тя затвори очи. Пред нея се разкри удивително красива картина. Пронизваше я мъка и същевременно невероятна радост, сякаш отново беше там. Но тя внезапно прекъсна видението и отвори очи. Нямаше удоволствие, реши тя, докато делото не бъде извършено и тя не тръгне по следите на Антия. Тя се съсредоточи и настрои местоположението на Антия.
Антия пък се радваше на пълна самота и мир. Беше потопена в себе си и своята истинска вечна същност. Тя реши да отдели малко време за спомени. Беше твърде важно за нея в момента. Беше необходимо да се отработят ключови моменти от минали прераждания, за да се освободим от миналото бреме и да решим какво да правим в настоящето. Винаги се е притеснявала, че артефактът е далеч от нея. Искрено, тя никога не се е доверявала на никого, дори на Бруно. И тогава тя се реши на такъв екстремен акт, да остави артефакта в тайника на имението на Емануел. Всъщност тя наистина не го познаваше. Да не би да е полудяла?! Беше изумена от нейното безгрижие. Но тя прекрасно знаеше, че сега няма по-добро място за него. Освен това си струва да поставите нещото на най-видимото място и никой няма да го намери със сигурност. Така че никой няма да го търси там. Всеки може да си помисли, че тя просто го е отнела и го е скрила тук. Нека търсят сега. Тя усещаше и знаеше едно – Вселената я води и няма съмнениев което не може да бъде просто... В същото време тя чувстваше известна неизбежност, опасност и страх. В нейната реалност винаги присъстваше фоново състояние на безпокойство. Тя знаеше, че Медуза никога няма да си тръгне, докато не вземе артефакта, и Антия не можеше да го даде при никакви обстоятелства. Дори с цената на нейния живот и живота на Бруно, най-близкия човек, който тя е оставила на тази Земя. Тя помнеше отлично как Марсела трябваше да плати с живота си. Тя се опита да не мисли за това. Но явно тук беше точното място, където бяха решени всичките й въпроси и нерешени задачи. И така, тази нощ тя сънува как тя и Марчела се возят някъде в карета без покрив. Каретата беше теглена от два луксозни черни коня. Наоколо беше най-силната виелица, безнадеждна виелица. Нейният рев, като неистов вик на душата, прониза всички пространства и ги изпълни с изконната същност на безличната болка. Той сякаш излетя в космоса и се върна на земята, отеквайки в очите на Марсела, която в този момент погледна в очите Антия. В погледа й се отразяваше нейната вътрешна същност, която лъхаше свобода и мир, необвързаност. Снежинките се заплитаха в къдравата й буйна тъмна коса, а яркосините й очи изглеждаха абсолютно зашеметяващи. Имаше нещо неземно в това прекрасно изследване, допълващо бялото и черното със самия живот. Сякаш Духът на ледената стихия беляза очите й със северната си нотка, в която тънката първична стихия на студа и зимата искреше с вечно летящи, блестящи снежнобели снежинки. Марсела беше облечена в красива бяла рокля, с тънки дантелени презрамки и не й беше никак студено. Бледите й, грациозни и крехки рамене изглеждаха трогателни и ефимерни в този студ. Като порцеланова фигурка, оживя и нагази в тази виелица, тя същовреме, изобщо не излизаше от общата атмосфера. Антия не можеше да откъсне очи от нея, колко беше хубава. Как й липсваше. Марчела, сякаш разбра всичко и неочаквано се засмя, след това разтърси Антия и каза: - Не бъди тъжен. Ще бъдете много изненадани някой ден, но не в този живот. - Какво имаш предвид? Повече няма да се въплъщавам! - Помирихме се отдавна и всичко е толкова красиво, скъпа, какъв труден път те чака, а аз ... вече няма да бъда с теб, приятелю. Но винаги, винаги ще бъда там, никога няма да те оставя, ще чакам. - С кого се помирихте? Страх ме е да си представя нови превъплъщения, и превъплъщения без теб... Дойде ли да ми кажеш, че скоро си тръгвам? - Не, не толкова скоро, просто дойдох при теб, защото съм щастлив, а ти си тъжен. Доверете се на себе си, но знайте, че нищо няма да се промени, така че просто живейте и бъдете безпристрастни. - Да не променям? Не, ще сменя всичко! - Ето защо си тук и тя е същата. Но там горе вашите аспекти са сияещо красиви! Антия гледаше и нищо не разбираше. Тя видя колко щастлива е нейната приятелка и се зарадва за нея. Но тя не можеше да разбере думите й, какво искаше да каже Марсела? Тъкмо когато се канеше да изясни какво има предвид приятелката й, Марчела погледна щастливо Антия, сякаш я успокояваше, после отново избухна в тънък смях и се изпари заедно с белите спирали на виелицата. Антия едва си беше поела дъх, когато внезапно на мястото на Марчела се появи мъж. Не е ясно къде, но тя знаеше със сигурност - това е Еманюел. В съзнанието си тя чу името, но реши да го попита отново по някаква причина. - Как се казваш? - Аз? Вие сте оригинални както винаги, а аз все още се казвам Хенри. Хенри Стърджис.
Антиа с учудване се оттегли от видението и седна в голям шок. Все пак това е името, което е чувала в себе си. Хенри Стърджис. Пълното име е Хенри СтърджисМорган.
Тя беше шокирана и не можеше да разбере каква е връзката тук? Може би Марсела е решила да й помогне да си спомни едно от миналите си превъплъщения с Емануел или е искала да я предупреди за нещо? Такива древни времена, карета. Антия беше в шок, никога не си спомняше подобно нещо, но тази сцена събуди нещо свързано в нея и изведнъж стана ясно откъде познава Еманюел и защо го е сънувала преди да се срещнат. И защо никога не можеше да го забрави и дори защо той все още беше влюбен. Сега много неща си дойдоха на мястото. Една вечер тя решила да направи старо гадаене, което леля й Клара я посъветвала да направи. Самата Антия не вярваше в гадаене, но толкова се заинтересува от темата за Емануил, че реши да зададе въпрос и да получи отговор. Тя запали седем свещи, подреди малките кръгли огледала в ред и седна да наблюдава сенките, хвърляни по стените и тавана от свещите и огледалата. Тя видя сякаш представление от друг свят... Бясната водна шир, несъмнено беше тя. Висок и величествен мъж с дълга разпусната, леко къдрава коса, с мустаци и брада, той крачи по палубата на огромен пиратски кораб. Той беше силен и издръжлив. Истински пират. Какво познато лице! Не, той не прилича на Емануел, но в същото време е изненадващо подобен. Все още има същата енергия, същата необуздана стихия, сравнима с морето. Все пак Емануел мечтае за морето. Но той винаги покоряваше моретата и винаги беше приятел с тях. Какви древни времена. Антия се взря в залеза. Неговите ярки цветове удивиха и възхитиха. Тя седеше на безлюден плаж и се любуваше на залеза. В далечината тя видя самотна фигура. Привечер се сливаше с водата и изглеждаше, че човек върви по вода. Всичко тук беше някак си нереално и Антия сякаш го чакашечудо. Фигурата се приближи, когато беше почти тъмно. Очевидно беше мъжка фигура и въображението на Антиа се развихри, тъй като фигурата вече й се стори много позната. Тя почти можеше да види приближаващия мъж, още малко и о, не, не можеше да бъде. Антия ахна и подскочи: - Емануел?!