Елена Калсберг
Калсберг Елена Ивановна
Пиърсинг ре минор от Елена Калсберг
Два ангела, две сили отзад Не се вижда, не се чува, не се вижда. Те понякога не се разбират помежду си, Но с тях сега съм неуязвим.
Аз съм пълен със сила и смелост - В кървава битка има кой да защити. Светъл ангел ще ме покрие с крило, И тъмен ангел ще извади меча си.
        Елена Калсберг
Там е магията на звучния стих! Стихове, оковани на хартия в писма... Толкова им липсва дъх и смелост, И някакъв жесток грях - Събужда душите на другите от дрямка, И може би ги побърква. Написаните редове са ноти, Стиховете звучат - това е самата музика!
(„Има магия да звучи стих...”)
Но моите огледала не ме ласкаят, Техните хлъзгави погледи са безпощадни.
(„Не обичам да удрям огледала.“)
В нейните стихотворения има едновременно някаква язвителност и ранимост: Поезията е грациозна, като змия, Трябва да бъде точно като змия, пронизваща.
(„Поезията е грациозна като змия.“)
Човек усеща тръпчивата и болезнена горчивина на една несподелена любов за цял живот. „Ако можех да започна всичко отначало, не бих започнал“, признава с болка поетът, („Ако ме обичаше, нямаше да го направиш.“). Не само онези, които правят зло, но и любим човек, и съдбата, и дори самият живот са виновни за предателството на тази горда и пламенна любов. Пепелта на изгорените езически богове се смесва с пепелта на все още неугаснали вулкани. Земята не иска да остарява и още повече да умира. Поетът гледа презрително на човечеството, предаващо своята младост. В един момент Създателят става предател на своето творение, отвръщайки се от човека и оставяйки смъртта да премине към него:
Не е ли самият Богпровокатор?
От пространството на антологичните стихотворения читателят неусетно преминава в реалната плоскост на днешния ден:
Аз нямам друга държава. Не искам друга съдба. За вас, които напускате Помпей, ще запаля Везувий. За да не се спънеш на прага О камък на твоите собствени проклятия. Така че пътят беше покривка, И димът на отечеството е приятен.
(„Нямам друга държава ...“)
Непримиримата война между живота и смъртта продължава. И поетът - за Елена - е същият инвалид, завърнал се през 1945 г. от Отечествената война, който, танцувайки на каруцата си, тъпче самата смърт с краката си, изгубени в битка („Танц“). Художествената поетична правда, която по дефиниция е по-висока от фактическата, документална, придава на стиховете на Елена Калсберг остра и яростна правдивост, автентичност.
Живели дядо и жена. Дни и нощи наред Те спореха: както и да е, само ако Кой ще умре по-рано? „Аз съм по-стар от теб, старице. Оставете ме да продължа." „Ами здравето ми е по-слабо. Не, първо е мой ред.“ „Не ми се карай, жено! Спри да говориш муру! Той е много слаб в здравето Аз ще умра пръв от теб." Дядо плаче, плаче приглушено, Ангел е близо с две крила. "Една старица ме доведе - Умря снощи."
В едно от най-добрите стихотворения от първата си колекция Елена Калсберг успя не само да предаде трагедията на човешкия живот и смърт, но и изобретателността, простотата и дълбочината на любовта на обикновените хора. Помнете Пулхерия Ивановна и Афанасий Иванович! „Те живяха заедно дълго, дълго време и умряха в един и същи ден“, тази мечта-идея винаги е тревожила човечеството. „Старосветските земевладелци” на Гогол и „Майстора и Маргарита” на Булгаков най-откровено изразяват тази идея в българската литература. Голямото чувство на истинска любов трябвабъдете възнаградени. Най-лошото нещо за човек в смъртта е загубата на близки. Няма да има трагична последна раздяла завинаги с любим човек и смъртта ще бъде наполовина победена. Бих искал, макар и не съвсем уместно, да цитирам едно кратко стихотворение от съвременен поет, което показва същата вечна мисъл, вечна надежда, вечен стремеж:
Всичко минава. Не ме е страх от смъртта, нито от жалката и блажена старост, нито от угасването на бавните чувства, нито от болката, нито от изтощението. Страх ме е от това, което самият аз не познавам, което няма форма и име - раздяла, невъзможност да пишеш, твоята мъка и мъка от раздяла.
Анемподист Кайдалов, забележителен поет, скорошен наш съвременник, за съжаление незаслужено забравен, има едно стихотворение, посветено на творчеството:
Имам два ангела на раменете си. Привързаното бяло е отдясно. Черният ангел отляво седи, Подигравателен, хитър. Шепнат бял: "Вашите стихотворения Достойни за похвала и почит." Черният ангел, напротив, Вижда някои недостатъци. С някои думи, признание за заслуги, С други, подигравка и злоба. И двата ангела са ми мили, И двата ми помагат.
Но ако се пишат тайни редове, Докато пеещи рими се преплитат с пръсти, Тогава ще чуя струните да щипат тихо, Ще видя стъпките на врата на китарата...
("Китара, свита на колене...")
...и същата музика ще звучи, елементът на стиха, индивидуален и личен, в пронизителен ре минор, на прага на последното откровение, последната дума...
        Автор на статията - Максим Швец
Има няколко мнения за това какво е българският хокей. Първите вярват, че това е почти всеки текст, написан в три реда. Броят на думите и сричките в ред не ематерия. Само да пасне. Ако не се получи в три реда, тогава текстът се нарязва на пет части и това вече е резервоар. Втората група е представена от непреклонните ортодоксални. Хайку е 5+7+5 срички на ред. Останалото не е хайку. И нито сантиметър японска земя за врага. В якутския хинтерланд успяват да напишат за вишнев цвят и маймунски вик. Третият не е толкова упорит ортодоксален. Хайку се състои от три реда и 17 срички. И променливостта на броя на сричките в редовете е разрешена. Но има и четвърта разновидност на авторите на хайку. Като твърдят, и то не без основание, че за българския език броят на сричките в стихотворния ред е незабележим и незначителен, те предлагат да се подреждат само ударените срички по схемата 2 + 3 + 2. Въпреки факта, че броят на ненапрегнатите срички може да бъде всякакъв, а едносричните думи губят ударението си. И така, имаме 4 представяния за това какъв трябва да бъде българският хокей. И не изключвам появата на пети и шести. Понякога адаптирането на чужда поетична форма следва пътя на създаване на аналог, който само бегло прилича на изходния материал. Така цялата ни силабо-тонична версификация идва от гръцки, където се редуват не ударени и неударени срички, а дълги и кратки. Графичното еднообразие на японското хайку е останало зад кадър и изобщо не е отразено в българското хайку. Накратко, тази поетична форма е в процес на изграждане и какъв ще бъде крайният резултат ще реши поетичната практика.