Елизавета Михайличенко, Юрий Несис
София Моисеевна правилно назова името и фамилията си, без колебание издрънча деветцифрения номер на личната си карта, но това всъщност беше краят. По-скоро е започнало.
- За първи път виждам този човек! - каза тя, държейки цигара на отлетя.
- Това ли е твоята тъща? - попита ме шефът.
- Ако не съм й зет, значи тя не ми е тъща - казах аз, като честно погледнах шефа с овчи очи - пак нямах какво да губя. "Savlanut [14]!" казах си. Тук няма смъртно наказание, гледаш ли, и ще намерят истинския убиец дори приживе.
Кутията с бира, отворена от главния готвач, плясна и аз попитах:
- Шефе, почерпи ме с бира!
За първи път София Моисеевна ме погледна одобрително.
Lenochka-chiffchaff, клонове на вените под очите, трудно е да живееш, ако всичко не е на фигурата.
Всеки се разбива на мястото, отредено му от съдбата. Аз ли бях самата подпора за нея?! Никога не се счупи в писък на завоите на усвояване. Лесна смяна на фонендоскопа с моп. Понеже ме беше страх - ще я обвиня, че е дошла. Знаех, че ме е страх. И държеше козовете при себе си. Не, всъщност не издържа. Глупако, мислех, че ме е убедила да дойда. Сякаш има фундаментална разлика. Добре, има разлика. Особено в магазини и заведения.
Ленка е единственият човек на света, който се страхува за мен. Не за хранителя, бащата на детето, подкрепата на семейството, а просто за говедото на име Боря, което като цяло не го е грижа за нищо друго освен за сина му. И сега тя е изправена пред избор: да мълчи, че майка й е отровила кучето, или да размени майка си със съпруга си. И още не знае, че кучето идва с дветруп. В натоварване. Следователно всичко това е толкова сюрреалистично за нея, но на все още чужда територия. И е напълно отвратително, че мислейки за нея, се сетих за нейния страх за мен. В Совка това нежно се наричаше егоизъм.
- Да, разбира се. А това е съпругът ми Борис. Боря?!
- Глоба. Това дъщеря ти ли е?
София Моисеевна сви рамене, както в театъра "Ромен":
Не знам, не виждам добре. Но дъщеря ми, както ми се стори, извинете, не е толкова глупава.
- Майко! — каза виновно Ленка. - Моля те недей. Не сме вкъщи.
- Не е вкъщи? - счупи изгорелите кибритени клечки на веждите си свекървата. - Защо? Ти ми казваше през цялото време, че в Израел ще бъдем у дома.
- да! - улови началника. — Значи това е вашата дъщеря, значи?
- Млади човече - започна свекървата, - дай Боже на седемдесет години да отговаряш точно на въпросите на следователя. Имам лошо зрение, вече бях в затвора, когато вашите затворници от Сион все още седяха на саксии.
- Вашите Затворници на Сион! - По някаква причина се качи големият Мики, като преди това мълчаливо измерваше мен и моята мишпака с презрителен поглед.
- Но ти си прав, млади човече - свекървата явно искаше да се отпусне на безопасна тема. – Наши са. В Съюза те страдаха за нас, а сега ние страдаме за тях. Разбираш ли ме? за какво говоря От Мароко ли сте?
- ДОБРЕ! Шефът явно се изнервяше. - Потвърждавате ли вашето изявление, че кучето, което е принадлежало на г-н Бърнстейн, е било отровено от вашата майка?
Ленка се изчерви и кимна.
- Е, Лена! - жестикулира свекървата. Все пак това е нашата полиция.
Вижте тези момчета - те наистина имат интелигентни лица и умни еврейски глави. Дори да е от Африка. Те виждат перфектно и всичко разбирам, че сте решили да освободите жилищното пространство от мен.
- Отричате да сте отровили кучето? - прекъсна го началникът.
Свекървата тъжно изслуша превода, алчно, като за последно, проточи и с театрален патос произнесе коронната си реплика:
- Началник, капитан Голдфелд от MGB през 1952 г. се опита да ме принуди да призная за отравяния, които не съм извършил. И ще ви бъде по-горещо.
Защо майка ти отрови това проклето куче?! - извика шефът. - Ти не си достатъчно богат, за да си позволиш такова сафари!
- Слава Богу, че Хаим не оживя! - каза свекървата в пространството.
Ленка веднага млъкна.
„Борис, разкажи ни каква е твоята версия за смъртта на кучето“, започна гальовно шефът вече достигнал достатъчно.
- Самоубийство! - отвърнах, гледайки предано началника.
Мики изслуша превода на моята версия, скочи, после погледна Ленка,
София Моисеевна, преводач и началник, махна с ръка и седна.
— Е — каза тъпо шефът. - Страхът от загуба на работа е поне някакъв мотив. Кучето е за една седмица. Но дори и един труп би ви бил достатъчен за дълго време. Защо ви трябва втори? И знаеше, че оставяш доказателства. Може би сте маниак?
Ленка, като видя, че ми окачват трупове като обеци, започна да вика, а свекървата я придружаваше с язвителен смях, докато не извадиха и двамата.
„Сега стана ясно защо е извикал кореспондентите“, сподели предположението, което му хрумна шефът на Мики. - Мислехме, че е просто глупак, но той очакваше да се закрепи в този случай - обърна се към мен началникът. - Надявахте ли се , че вестниците ще пишат, че разследвате това убийство?
Спомняйки си, че докато бях още евреин, отговорихвъпрос на въпрос:
- Момчета, а там, където са ви обучавали за полицаи, нищо ли не ви казаха за презумпцията за невиновност?
Манталитетът си е манталитет, а професионализмът си е професионализъм.
Изглежда, че думите "презумпция за невинност" на полицията на всички страни