Есе на тема - Лирика на патриотизма - в творчеството на Анна Ахматова, Есета по литература
„НЕ С ТЕЗИ, КОИТО СЪМ АЗ, КОИТО СЪМ НАПУСТИЛ ЗЕМЯТА...” (ПАТРИОТИЧНА ТЕМА В ЛИРИКАТА НА А. АХМАТОВА)
Особено място в творческото наследство на А. Ахматова заема темата за връзката между съдбата на поета и съдбата на родината, народа. В решението си поетесата поразява не само с дълбочината на разбиране на тези връзки, но и с някаква особена интимна интонация. Поетесата Ахматова много остро осъзнава противоречията на своето време, трагедията на нейния съвременник. За нея това не са абстрактни теми, защото личната й съдба е тясно свързана със съдбата на родината и народа... 1910 г. е предисторията на живота - както на нейния собствен, така и на поколението, към което по волята на съдбата принадлежи. Ахматова отбеляза завръщането си в Царское село със забележителното стихотворение „Първото завръщане“:
Тежка плащеница е сложена на земята, Камбаните тържествено бръмчат, И пак духът се смущава и смущава От изнемогващата скука на Царско село. Минаха пет години. Тук всичко е мъртво и тихо, Сякаш краят на света е дошъл. Като изчерпана тема завинаги, Дворецът почива в смъртоносния си сън.
Странно и необичайно стихотворение. Усеща се, че Ахматова говори не само за факта, че цял период от живота й, прекаран в Царско село, е отминал и завинаги остава в миналото. Не, стихотворението намеква за повече - че самият живот, неговият обичаен начин на живот се е променил ... За първи път в творчеството на Ахматова се появи темата за края на една епоха и започнаха да звучат нотки на болезнени предчувствия. Цялата образна символика на стихотворението (плащенница, камбани, предсмъртен сън, мъртвило и немота) показва, че става дума за философски събития – за времето, за трагизма на епохата, за съдбата на България. В стихотворението "Първото завръщане" вече се чуват мотивите на бъдещата патриотична лирика на Ахматова - от "Имам гласбеше. Той призова утешително...” към “Реквием”...
Тази дълбока любов към България, идваща от семейството и културата, която наред със способността да гледа реалистично на света е основното богатство на младата поетеса, това чувство на признателност към своя народ започва да прониква в цялото й творчество. В стихотворението „Молитва”, което поразява със силата на самото отречение, тя се моли на съдбата да й даде възможност да пожертва всичко скъпо за България – своя живот и живота на своите близки:
Дай ми горчивите години на болест, Задъхване, безсъние, треска, Отнеми и детето, и приятеля, И тайнствения дар на песента - Та моля се за Твоята литургия След толкова изнемогващи дни, За да стане облакът над тъмна България Да стане облак в славата на лъчите.
Един вид резултат от пътя, изминат от Ахматова преди революцията, може да се счита нейното стихотворение „Моят глас е топка. Той призова утешително ... ", написана през 1917 г. и насочена срещу онези, които във време на тежки изпитания възнамеряваха да напуснат родината си:
Имах глас. Вика утешително, Казва: „Елате тук, Оставете земята си глуха и грешна, Напуснете България завинаги. Ще измия кръвта от ръцете ти, Ще извадя черния срам от сърцето си, Ще покрия с ново име Болката от поражение и негодувание.“ Но равнодушно и спокойно С ръцете си запуших слуха, За да не се оскверни тая недостойна реч Тъжният дух. (1917)
В това стихотворение Ахматова действа като страстен поет-гражданин, поет-патриот. Пет години по-късно, през 1922 г., се появява стихотворението „Не съм с онези, които напуснаха земята ...“. То показва, че чувството, което е оживявало поетесата през 1917 г., не е изчезнало, а се е засилило до непоклатима убеденост в нейната правота:
Не съм с онези, които хвърлиха земята За да бъда разкъсана от врагове. Няма да обърна внимание на грубите им ласкателства, Няма да им дам песните си.
INВ творчеството на Ахматова през 30-те години на миналия век се наблюдава своеобразен възход, обхватът на стиховете й се разширява, включвайки както големите трагедии, които е преживяла - избухването на Втората световна война, така и друга война - отприщена от престъпните власти срещу собствения им народ. И майчината скръб („... страшните очи на сина – вкаменено страдание”), и трагедията на Родината – всичко влезе в нейния стих, овъгли го и го втвърди:
Не! И не под чужда твърд - И не под закрилата на чужди крила - Бях тогава с моя народ, Където беше моят народ, за съжаление.
Поетесата скърби не само за себе си, но и за страната, която е засрамила въздигнатия поет пред целия свят. Такъв мащаб на обобщение и трагично величие не е постигнал тогава нито един от съвременните поети, включително онези, които правдиво разказват видяното без надежда за публикуване (творбите им виждат светлина едва след 1986 г.).
Но основното творческо и гражданско постижение на Ахматова е създаването на поемата "Реквием", пряко посветена на годините на "великия терор" - страданието на репресирания народ. Когато през 60-те години Реквием започва да циркулира в самиздатските списъци, отговорите на читателите, които достигат до Ахматова, са единодушни и като цяло се свеждат до думите на А. Солженицин: „Не ти говориш, а България. ".
Да, пламенното патриотично чувство и съзнанието за кръвната й връзка с многопластовата национална култура помогнаха на поетесата да избере правилния път в най-трудните критични години. Така беше и през 1917 г., белязана от стихотворението „Имах глас. Той се обади утешително ... ", така беше през 20-те години ("Не съм с онези, които напуснаха земята ..."), и винаги е било така.