Хлебарка. Човек. Смърт
Гражданинът Сюзюкин чоплеше с вилица бърканите яйца и гледаше тъпо в масата. „Все едно ще избия сред хората“ — помисли ядосано Сюзюкин.
Тогава една хлебарка изтича в полезрението му и се насочи към хляба.
Сюзюкин се смяташе за добре начетен човек и следователно грамотен и напреднал в езотеричните науки. Без да знае кармата на хлебарката и не искаше да влоши своята, Сюзюкин духна върху насекомото и то излетя от погледа.
„Човек е ковач на своето щастие“, помисли Сузюкин, напълно не в крак с езотеричната си напреднала ерудиция, и глътна парче пържени яйца. Парчето изсвири в зъбите и се плъзна по хранопровода. „Този път непременно ще публикуват ръкописа ми“, помисли си Сюзюкин, „ще обърнат внимание на моите стихове. Моят талант, моят гений ще бъдат забелязани. Ще постигна целта си!”. Сузюкин заби вилицата си в последното парче бъркани яйца и отпи глътка студено кафе.
На масата имаше хлебарка. „Пак е включен“, разбра Сюзюкин и вече беше замахнал кутия с кафе, но като си спомни кармата, духна отново. Хлебарката отново беше отнесена от смъртта. Сюзюкин загреба трохите от масата и ги хвърли през прозореца: птиците също са наши съседи и затова и те трябва да бъдат обичани.
Хлебарката хукна напред. Трябва да се яде. Храна напред. Той я видя два пъти. Два пъти нещо го откачи от храната. Трябва да приема храна. Ако неизвестна сила го изхвърли за трети път, той ще тръгне за четвърти, пети, шести ... Няма опасност. Дори е приятно: първо се плъзгате, после летите, след което се приземявате плавно. Приятно, но уморено: искам да ям. Основното нещо е повече постоянство и упоритост и тогава усилията ще бъдат възнаградени с храна.
- По дяволите, да, ти, глупако, вече си играл! – избухна Сюзюкин и залепи таратайка с книга за вкусна и здравословна храна. „Изглежда, че е писано в семейството му“, проблесна в езотерично засегнатия мозък на Сюзюкин.
Избърсване на книгата по ръбаумивалник и измивайки със струя вода мустаката и крака торта, Сюзюкин се облече, грабна папката с ръкописа от масата и излетя от къщата. До срещата с местния, но влиятелен писател оставаха двадесет минути.
„Този път ще имам късмет. Всички инциденти са изключени. Последния път го разбрах в очите му: имам нужда от него като издател и имам нужда от него като поет“, мислите блъскаха в ритъма на стъпките му.
Като отвори входната врата, Сюзюкин изскочи на улицата и веднага чу грохот зад себе си. Поглеждайки назад, Сюзюкин се сви назад: подскачайки по калдъръмената настилка, към него се втурна дерайлирал трамвай.
„Вижда се, че е писано в семейството му“, мина през главата му Сюзюкин, а след това главата му се спука от удар в червената муцуна на трамвая.
Шивачката Ливанова мразеше хлебарки от детството си. За това, че си мърдат мустаците, за това, че бягат бързо, за това, че живеят.
Любимото забавление на Ливанова беше да седи в кресло с часове и спокойно да оглежда стените, пода, масата, телевизора. Забелязвайки хлебарка, тя скочи, почисти врага на пода с вестник и го стъпка с хрущене.
След като седеше на стол около два часа и не видя нито една хлебарка, тя отиде в кухнята. И тогава видя помърдането на омразен мустак на ръба на умивалника. Скочи напред, Ливанова сграбчи един от мустаците на насекомото с два пръста и като замахна, хвърли хлебарката върху горящата горелка на газовата печка. Таратайката изпука и миришейки на изгоряло, трепна като въглен. След като изчака жаравата да почернее и да се разпадне на пепел, Ливанова изми пръстите си под чешмата и взе порцеланова чаша и реши да пие вода. Първата глътка удари дихателните пътища.
Когато съпругът й се върна от работа, Ливанова вече беше изстинала.
Бартерман, служител на санитарно-епидемиологичната станция, беше принуден да се бори с хлебарки на дежурство. Мрази насекомитене са имали. Имаше само навика да си вършат работата спретнато и старателно.
С резервоар на гърба и респиратор на лицето той се движеше през котелното помещение на пекарната, а смъртоносните струйки от пръскачката изсипаха от стените щедра реколта от огромни черни хлебарки.
Минавайки покрай котли с бръмчащи газови горелки, Бартерман случайно погледна в горивната камера. Там, точно от горелката, в прозрачните сини вълни от пламък, червена хлебарка изпълзя на светлината. Бартерман нямаше време да се изненада, че червена хлебарка се появи в местообитанието на черни хлебарки или дори че хлебарка живее в огън и газ. Професионализмът проработи: напръскана струя смъртоносна хлебарка удари горелката.
Чу се пукане. След това - експлозията на балона зад Бартерман. И накрая всичко беше покрито с огромна огнена топка, избухнала от газоразпределителното устройство.
След като всичко изгоря и огнени люспи от пяна охладиха нажежените тухли, от руините бяха извадени само останките на два камина. Бартерман и хлебарката не бяха намерени.
Учителят по химия Бузирски изпита разбираемо само за него чувство за вина пред хлебарки: преди две години, дори на предишното си място на работа, в столичния изследователски институт, той, заедно с колегите си, разработи все по-нови и ефективни средства за борба с хлебарки. Но дори и да се опитва да се посвети изцяло на чисто научна работа, той не можеше да не си представи ужасните мъки, които според него трябва да са преживели хлебарките, вкусили неговите изобретения. Неспособен да заглуши гласа на съвестта, Бузирски отиде в гимназията като учител по химия.
За да се поправи по някакъв начин с насекомите, Бузирски посвети цялото си лично време на работа върху изобретяването на лекарства и хранителни смеси за хлебарки.
Връщайки се вкъщи от работа, той отвори вратата, протегна се от прагадо ключа и като светна само лампата, прекрачи прага. Затваряйки вратата и внимателно стъпвайки между хлебарки, които се движат напред-назад, той, без да се съблича, отиде до работния плот, внимателно извади от него вестник с бягащи хлебарки и, отваряйки тетрадки и книги, се задълбочи в изчисленията.
Веднъж Бузирски забравил да затвори входната врата и вдигнал очи от работа, чувайки само нечии тежки стъпки зад себе си, придружени от предсмъртния хрущ на неговите хитинови рицари. Обръщайки се ядосано, той видя долу гигантската фигура на съседния ключар. Бузирски машинално погледна надолу към краката си и като постави върха на десния си ботуш в прозореца между тълпите хлебарки, се опита да стане от стола си.
- Ти, кучко, - издъхна съседът, - колко пъти може да те помолят да премахнеш тази мръсотия?! - съседът нагледно метна чехла си върху тълпата насекоми, - Няма живот от вас. Вече падат от тавана върху леглото и в чиниите!
„Как смеете…“ Бузирски нямаше време да довърши. Съседът ключар хвърли юмрук с големината на кофа за помия, а учителят по химия, повърнал черен дроб, се претърколи на стола си и се строполи глухо на пода, мърдайки хлебарки. Насекомите се пръснаха от своя хранител и лечител.
Съседът беше изненадан. Гледайки объркано юмрука си, после Бузирски, който лежеше неподвижно, той излезе на пръсти от апартамента на хлебарките, затръшна вратата след себе си и като опиянено погледна очите на съседните врати, изтри с ръкава си отпечатъците от пръстите от дръжката.
След като разбиха вратата седмица по-късно, полицаите със свидетели видяха отвратителна картина: в средата на движещите се стени и мебели, на тъмния движещ се под лежи разлагащият се труп на Бузирски, изяден и облепен с хлебарки.
Пилотът-тест Громов обичаше и уважаваше хлебарки. Тръгвайки за друг труден и опасен полет, той неизменновзе със себе си опърпана кибритена кутийка. В него нямаше съвпадения. В него имаше хлебарки. Хлебарките донесоха късмет на пилота и Громов им даде захар за това. Полковник Громов имаше две хлебарки: Васка и Машка. Коя от тях е Васка и коя е Маша, Громов не знаеше. Да, и това беше безполезно за полковника от военновъздушните сили. Имаше достатъчно от това, което знаеше. И той знаеше много: подредбата на различни самолети, висшия пилотаж и други летателни мъдрости. Но най-важното, което знаеше пилотът Громов, беше, че хлебарките обичат да живеят. И за да живеят, те ще направят всичко. Ето защо полковник Громов взе своите малки, но силни заложници на трудни и опасни полети. Хранеше ги, разбира се, със захар, но и не ги глезеше. Неведнъж е казвал на Васка и Машка: „Ето аз ще се счупя, а вие сте с мен. Ако не искаш, помогни ми." И те спасиха. Невидимо, неизвестно как, но спасено. И всички аварии, всякакви неизправности, които се случиха на изпитателния самолет, бяха отстранени от полковник Громов заедно със специалисти, които вече бяха на земята - след безопасно кацане.
Всичко щеше да е наред, но веднъж полковник Громов забрави хлебарките си у дома. Той излетя, легна на курса, постави контролите на автопилот, извади кутиите от джоба си, разклати ги и замръзна: тихо. Разклатете го отново. Тишина... Отворих - само остатъците от захар се изсипаха по височинния ми гащеризон.
И тогава самолетът започна да губи височина. Друг на мястото на Громов би се изнервил, търсейки проблеми, но Громов знаеше какъв е основният проблем.
Усмихвайки се многозначително и смело, той обърна обречената кола и я насочи към града.
Шестнадесететажни сгради вече проблясваха под крилата, телевизионните антени вече биеха по фюзелажа, слушалките вече се задушаваха от непристойности, когато пилотът-тест Громов стигна до дома си. „Е, здравейте, Маша и Васка!“ - извика той злорадо и се хвърли на бойкола в родния прозорец на шести етаж.