Идеализацията в любовта през погледа на психоанализата
В романтичната страст любовникът приписва свръхценност на своята любима и тя се превръща в въплъщение на идеалите за красота и съвършенство. Психоанализата е склонна да разглежда идеализацията в любовта в негативна светлина: като фундаментално регресивен защитен механизъм. Фройд през 1914 г. смята, че надценяването на любимия е резултат от проектирането на част от първичния нарцисизъм върху другия. Любимият се обича като съвършен и завършен, така както детето обича себе си. Тъй като по този начин егото е лишено от собствения си нарцисизъм, Фройд разглежда идеализацията на другия като незрял и опасен феномен. Последователите на Мелани Клайн смятат идеализацията за защитен механизъм срещу разрушителната агресия. Тъй като идеализацията в романтичната любов служи като опора срещу омразата, самата романтична любов е нестабилна и примитивно развита от по-зрялата и амбивалентна връзка с обекта. По този начин, от тези, които разчитат на концепцията на Фройд и Клайн, идеализацията се разглежда в най-добрия случай като кратка прелюдия към по-стабилна, амбивалентна любов. След като реалността се намеси и човек опознае другия такъв, какъвто е в действителност, идеализацията, която подхранва илюзията за романтична любов, става невъзможна. Но има и друга неизменна истина: невъзможно е да се влюбиш, без да идеализираш обекта, невъзможно е да се влюбиш, ако въображението не се намеси, за да направи обекта уникален, несравним. Разбира се, колкото по-високо се изкачваме в планината, толкова по-опасно е падането от нея. Но без близост до бездната, изкачването на желания връх не предизвиква нито трепет, нито любовна тръпка. Психоанализата полага своята основа като доктрина за преживяването на реалността. Той нарича онези, които строят замъци в пясъка, невротици. И психотиците на тезикойто ги обитава. Защото и тези, и другите се отклоняват от здравия реализъм. На влюбените, които идеализират любимия човек, психоанализата им напомня, че идеализацията е инфантилна регресия. Пренася на любимия човек онова качество на уникалност, което детето придава на родителите си, когато ги надценява. Защото животът ни зависи от тях. И защото не сме запознати с техните слабости. Ако идеализирането на родителите е полезно, защото дава на детето необходимата увереност, за да порасне, то е изключително опасно, когато става въпрос за обектна любов в зряла възраст. Защото идеалите бързо се разстройват, очарованието отшумява, магическият ефект се разсейва. В един или друг момент всички маски падат. Психоаналитичният дискурс за здравословния реализъм продължава да ни предупреждава, че идеализацията обеднява себе си.Това е така, защото ни принуждава да поставим в другия всичко, което е ценно за нас. И ако другият не ни върне идеализацията, в която е бил вложен, ако всичко, което сме му прехвърлили, не ни се върне, можем да разчупим чара си и да видим другия от по-трезва и реалистична гледна точка. Но ние също можем да се хвърлим в отстъпление от себе си, опустошени от факта, че сме дали всичко ценно в себе си на обекта на нашата идеализация. Самоубийство? Или ни очаква неутешима депресия? Идеализирайки друг, ние обезценяваме себе си и се откъсваме от реалността. Нашата стабилност зависи от щателната оценка на реалността и затова според психоанализата е много опасно да идеализираме обекта на любовта.
„Психоаналитично есе за любовта“ Аурелия Коротецкая