Интонацията и нейната роля в комуникацията
Интонацията предава семантичните и емоционалните различия на изявленията, отразява състоянието и настроението на говорещите, отношението им към предмета на разговора или един към друг.
Интонацията отличава устната реч от писмената, прави я по-богата, по-изразителна, придава й уникален, индивидуален характер.
С това обаче не се изчерпва предназначението на интонацията. Той изпълнява и синтактична функция: показва края на фразата, нейната пълнота или непълнота, към какъв вид изречение принадлежи изречението, дали съдържа въпрос, възклицание или разказ. В писмената реч читателят научава за синтактичната роля на интонацията чрез препинателни знаци.
Интонацията е сложно явление. Той включва четири акустични компонента: тон на гласа, интензитет или сила на звука, темп на речта и тембър на гласа. Какви са компонентите на интонацията?
Но първо, нека си припомним, че звукът като акустична единица също съдържа знаци за височина, сила, тембър и продължителност. Височината е количеството вибрации на гласните струни. Измерва се в херца в секунда: колкото повече херца в секунда, толкова по-висок е звукът. Силата на звука, неговата интензивност зависи от амплитудата на вибрациите на гласните струни и се измерва в децибели. Тембърът е комбинация от основен тон и обертонове. В устната кухина се образуват обертонове (различночестотни вибрации на въздушни частици). Разликата им зависи от формата и обема на устата, които се променят по време на артикулацията на звуците. Продължителността на звука се определя от времето, необходимо за произнасянето на звука.
Трябва да се подчертае, че звуците и интонацията се състоят от едни и същи акустични компоненти. Това се обяснява с факта, че образуването на звуци и интонация е единен артикулационно-акустичен процес.
Преди да опишем компонентите на интонацията,Нека се обърнем към историята на неговото изследване.
Интонацията на първо място интересува теоретиците на ораторското изкуство в древността. Ораторът трябва да може да говори ясно, ясно, така че всички да разбират за какво говори. Освен това ораторът трябва да повлияе не само на ума, но и на чувствата на публиката, да може да спечели симпатиите им, да спечели на своя страна, да предизвика реакцията, от която се нуждае, Той трябва да знае как да направи това, какви средства за звучене на речта трябва да се използват за това. Ето защо ораторите на Древна Гърция и Древен Рим, полагайки основите на ораторското изкуство, пишат за интонацията.
В техните произведения, достигнали до нас, се описва речева мелодия, определя се нейната разлика от музикалната, характеризират се ритъм, темп, паузи и се казва значението на разделянето на потока на речта на семантични части. Наистина може да се каже, че интонацията представлява интерес още от времето на легендарния Ромул, който основа Рим.
Проблемът за интонацията привлича вниманието на теоретиците на публичната реч и през Средновековието. Но за нас по-голям интерес представляват произведенията, появили се през 18 век. По това време бяха формулирани основните теоретични положения на ораторското изкуство, които остават актуални и днес. Един от тези теоретици беше M.V. Ломоносов, част четвърта от неговото "Кратко ръководство по реторика" се нарича "За произношението". Тук той пише, че произношението "има голяма сила", следователно "който иска да бъде истински ритор, трябва често да практикува и да спазва следните правила в прилично произношение на думи."
През XVII-XIX век. с развитието на театралното изкуство интонацията започва да се разглежда като важен елемент на сценичната реч. За актьор, както и за оратор, звучащата реч е основното средство за предаване на мисли, чувства, средство за въздействие върху публиката,следователно актьорът трябва да може да използва всички възможности на езика, да познава неговите закони.
Особено внимание беше обърнато на връзката между пунктуацията и естеството на произношението на текста, беше подчертано, че препинателните знаци определят мястото на паузите и тяхната продължителност, показват границите на речеви сегменти и изискват повишаване или намаляване на тона. Още по това време те правилно определиха зависимостта на интензивността на произношението от логическото ударение, от реда на думите в изречението, от това към коя част на речта принадлежи думата, кой член на изречението е и какво място заема.
В края на XIXв. лингвистите започват да изучават интонацията. Това не означава, че интонацията не е била обсъждана по-рано в техните писания. За това пишеха например в учебниците. Те обаче дадоха само обща характеристика на интонацията без съответен анализ. Да се обърнем например към “Българската граматика” на М.В. Ломоносов, публикувана през 1755 г.
Любопитно е твърдението на учения за тембъра на гласа, който според него не зависи от повдигане, напрежение и разширение:
Забелязваме такива промени в дрезгави, звънливи, глухи и други различни гласове. Тъй като отмяната им е многобройна, от това можем да видим, че от голямото множество познати хора разпознаваме всеки по глас, без да виждаме в лицето.
Основите на научния подход към изучаването на интонацията в руското езикознание са положени от Василий Алексеевич Богородицки (1857-1941), който създава първата експериментална фонетична лаборатория в България, Александър Матвеевич Пешковски (1878-1933), Лев Владимирович Щерба (1880-1944), който оглавява Ленинградската фонологична школа. Първоначално учените се интересуват от интонацията като акустично средство за формулиране на изречения, тоест от нейния синтактичен аспект. Лингвисти стигаописа подробно интонацията на въпросителни, възклицателни, мотивиращи, декларативни изречения, изследва и показа как интонацията оформя изявлението, помага да се разграничат неговите части, като се вземе предвид тяхното значение.
Учените отдавна са установили, че интонацията изпълнява три основни функции: семантична, синтактична и стилистична.
Изследването на интонацията в момента се извършва на високо научно ниво с помощта на най-новите постижения на технологиите, включително компютри.
Резултатите от изследването на интонацията се използват при обучението по роден и чужд език, диагностициране на определени заболявания, а също и когато е необходимо да се установи кой е собственикът на гласа, записан на магнитна лента или на някое от записващите устройства - с други думи, интонацията се използва за установяване на идентификация на личността, както и емоционалното състояние на човек по време на запис на речта.