Източници на международното частно право
Източникът в правния смисъл се разбира като „законотворчески акт, обективиран в документална форма“, който същевременно е „форма на юридическо официално съществуване, съществуване“ на съответните правни норми (виж: Алексеев С. С. Общая теория на правото. Т.1. 1981).
Международното частно право е елемент от системата на националното право. Следователно неговите източници са тези правни форми, които са характерни за националното право като цяло. За правото на нашата държава, включително международното частно право, законите и подзаконовите актове са практически единственият правен източник (тази ситуация е типична за континенталната правна система). В страните на англо-американското право, освен нормативните актове, източници на правото са съдебните прецеденти, които са източник и на международното частно право.
В България източниците включват нейната Конституция, международни договори и законодателство и обичаи, признати в България. Доктрината не е сред източниците на PIL. Но съдебната и арбитражната практика познава случаи на позоваване на доктрината за оправдаване на решението.
В международното частно право има четири основни вида източници: 1)международни договори,2)вътрешно законодателство;3)съдебна и арбитражна практика;4)обичаи.В доктрината има широко разпространено мнение за „двойствения“ характер на източниците на международното частно право. От една страна, източниците са международни договори и международни обичаи (т.е. международно регулиране: едни и същи правила са валидни в две или повече държави), а от друга страна, нормите на законодателството и съдебната практика на отделните държави и обичаите, прилагани в тях в областта на търговията и корабоплаването (т.е.вътрешно регулиране). Възниква въпросът за съотношението между международния договор и вътрешното право.
За да се прилагат нормите на международните договори, тези норми трябва да получат силата на националното право. Това ги прави правно обвързващи за участниците в частноправните отношения. Този процес е предвиден от вътрешното право на държавата и обикновено се наричатрансформиране на международни правни норми в национални правни норми.В България основата на този механизъм е параграф 4 на чл. 15 от Конституцията, според който „... международните договори на България са неразделна част от нейната правна система. Ако с международен договор на България са установени правила, различни от предвидените в закон, тогава се прилагат правилата на международния договор.” (Тази разпоредба е възпроизведена в член 7 от Гражданския кодекс на Руската федерация.) По този начин нормите на международен договор получават правната сила на националните правни норми. Когато България се присъедини към международен договор, по силата на клауза 4, член 15 от Конституцията на България правилата на международния договор се включват в правната система на страната и могат да регулират отношения с участието на физически и юридически лица.
Международен договор на България означавамеждународен договор, сключен от България с чужда държава (или държави) или с международна организация в писмена форма и уреден от международното право, независимо дали такъв договор се съдържа в един документ или в няколко свързани документа и независимо от конкретното му наименование.
Обичаят се разбира катоединно стабилно правило, което се е развило в практиката и има правно обвързваща сила.
Навикът се разбиракато еднообразно стабилно правило, което се е развило впрактика, но няма правно действие, за разлика от обичая.
В литературата съществува понятиетосанкциониран обичай- т.е. разработено на практика правило, за което държавата признава законова сила. Пример за санкциониран обичай е параграф 1 на чл. 6 от Гражданския кодекс на Руската федерация, от което следва, че ако отношенията не са пряко регулирани от гражданското право или по споразумение на страните, тогава те се уреждат от приложимия към тях бизнес обичай. По този начин законодателят признава правна сила на обичаите на търговските сделки.
В съответствие с параграф 1 на чл. 5 от Гражданския кодекс на България подстопански обичайоборотсе разбира правило за поведение, което се е развило и намира широко приложение във всяка област на стопанската дейност, неуредена в закон, независимо дали е записано в някакъв документ. Законодателят установяваограничения:бизнес практиките в никакъв случай не се прилагат, ако противоречат на законовите разпоредби или договорните условия, обвързващи участниците в съответните отношения.
Международният правен обичай–е стабилно правило, развило се в практиката, зад което държавите признават правна сила, тоест изразяват съгласувана воля. Международният правен обичай, подобно на международния договор, е споразумение между държави, което налага правни задължения на държавите.
Подюриспруденциясе разбират възгледите на съдиите по всеки правен въпрос, който се извършва в решения, които са от насочващо значение при разрешаването на подобни въпроси от съдилищата в бъдеще. Този източник е характерен за редица държави, а в някои от тях е основен източник на правото. Тази ситуация съществува в Обединеното кралство и отчасти в САЩ. Във Великобританиясъществува системаот съдебни прецеденти,т.е. предварително издадени ръководни съдебни решения, които идентифицират действащото право и го формулират. Следователно системата от прецеденти в тези страни е от решаващо значение.
В българската правна система, както и в романо-германската, юриспруденцията не е източник на правото, т.е. съдилищата не са надарени със законодателна власт и техните решения не създават правни норми. Източникът на правото в България езаконът.Но това не омаловажава значението на съдебната практика. Част 3 от Гражданския кодекс на България (чл. 1191) вменява на съда задължението да установи съдържанието на чуждото право. В същото време съдът е длъжен да се ръководи не само от текстовете на чуждите закони, но и от „приложната практика“, т.е. съдебната практика. Съдебната практика има за цел да помогне на съда да разбере чуждото право, за да предотврати изкривяването на приложимите правила на чуждото право.
Националното законодателствов областта на международното частно право действа във всяка отделна държава и е резултат от изпълнението на нормотворческата функция на държавните органи, което в крайна сметка въплъщава целите и интересите на различни слоеве на гражданското общество в дадена държава.