Как да обуздаем гнева си, размишлявайки върху „Стълбата“, Православен живот
Съдържание
Има един много важен благочестив принцип: „не се причастявайте, ако сте скарани с някого“. И всъщност как да се доближим до Божията Любов, да се надяваме на благодат, ако в дадения момент от живота нямаме любов към ближните? Има един поразителен пример за това в Евангелието. Юда Искариотски по време на Тайната вечеря, сред 12-те ученици, се причастява с Тялото и Кръвта Христови, а след това отива и предава своя Божествен Учител.
Но обратно към началото. Когато има някаква кавга, негодувание между хората, понякога това е свързано с такива порочни качества на човешката душа като осъждане, спомен, злоба и гняв.
Винаги актуална книга
И, между другото, в този контекст е уместно да си припомним един светец, живял много отдавна, на границата на 6-7 век, който е написал една прекрасна книга, наречена „Стълбата“. Ако опростим това име, получаваме "Стълба". И светецът се казва така – Йоан Лествичник. И книгата му е точно за това как можете да се борите със своите пороци и страсти и чрез тази борба да се изкачвате по духовната стълба, все по-близо и по-близо до Царството Небесно, до Бога. По-специално, Стълбата може значително да ни помогне да преодолеем различни кавги и оплаквания.
Ето какво пише в „Лествица” за осъждането: „за каквито грехове осъждаме ближния, телесен или духовен, в такива ще паднем и сами; и няма друг начин”[1]. Просто и ясно. Както в Евангелието: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Матей 7:1). Тук няма какво да добавя.
Следва припомнянето. Колко трудно може да ни бъде да простим на човек, когато ни е направил нещо лошо. Може би той, този нарушител, вече е поискал прошка няколко пъти, може би ние вече сме го направилите измърмориха нещо като "да, всичко е наред". Но минават дни, месеци, години, а ние помним всичко, помним всяка една дума, помним дори интонацията на гласа и не можем да забравим, дори и много да искаме. И ето какво ни пише св. Йоан Лествичник за това, което се случва с човека, когато той наистина прощава: „Не тогава ще разбереш, че напълно си се избавил от тази гнилост, когато се молиш за оскърбителя или го възнаграждаваш с дарове за зло, или го каниш на вечеря, но когато, като чуеш, че е изпаднал в някакво духовно или телесно нещастие, ще скърбиш за него, както за себе си, и ще пролееш сълзи. ” [2].
Праведен гняв
Сега за гнева. „Стълбата“ ни казва: „По природа ние също имаме гняв срещу тази древна змия и я използваме срещу нашия ближен“[3]. Гневът ни е присъщ. И Господ се разгневи, справедливо се разгневи на онези, които си позволиха да търгуват и разменят монети в Йерусалимския храм. Нашият гняв не трябва да бъде насочен към нашите съседи (и всъщност към всички хора). Защо не трябва? Да, макар и само защото е много трудно да се различи справедливият гняв от несправедливия. Тук искаме, например, по всякакъв начин да защитим нашата гледна точка или да принудим друг човек да действа по този начин, а не по друг начин (добре, ние знаем кое е правилно!). И всичко това понякога може да завърши много плачевно и тъжно, с упреци, с обиди, с обиди. Само ако можехме да вземем цялата си ловкост, целия си гняв и да го насочим в друга посока, да го насочим към борбата с „древната змия“, т.е. дяволът, олицетворение на греха и нечистотата. Стиснете волята си в юмрук, молете се на Бог и си обещайте да не се връщате към никакви пороци (и в крайна сметка говорим не само за лоши навици - тютюнопушене, алкохолизъм и т.н., но и за такива навици като осъждане, суета имного други). И когато отново ни безпокоят всякакви лоши мисли, с цялата решителност ги прогонете от нас.
Тогава гневът ни ще бъде справедлив и ще бъде добре за нас!
И накрая, отбелязвам, че в "Стълбата" все още има много интересни и полезни неща. Трябва само да намерите време, място и желание да се приобщите към вековното църковно преживяване.