Какви са начинитеумножаващ талант
Съдейки по евангелската притча за талантите, ще има търсене за тяхното използване от всички и затова е необходимо да разберем как трябва да „пуснем в обращение“ нашия духовен талант.
Чрез какво се умножава Божието богатство? Само чрез стриктното спазване на Неговите заповеди. С постоянното принуждение да следва във всичко евангелското учение, човек се изправя пред онзи най-съвършен Божи образ, който ни е даден в Иисус Христос. Това съпоставяне на външния и вътрешния живот с евангелския модел на човешкото съвършенство ефективно помага на човека да се освободи от илюзиите за себе си.
Когато човек се опитва постоянно да изпълнява заповедите, като стриктно се вслушва в себе си и се съпротивлява на греха, който живее в сърцето му, той разбира колко дълбоко е покварена природата му. През призмата на заповяданото от Христос съвършенство на делата, думите и духовните нрави се вижда, че цялото ни същество е пронизано от егоизъм и високомерие. Ако това вътрешно зло не бъде изкоренено, то ще продължи да се развива и да изкривява Божия образ в човека. В „нормално“ спокойно състояние човек изобщо не усеща това увреждане в себе си. Да видиш собствените си грехове също е талант, духовен дар. Трябва да се молим за неговото придобиване, както е установено от Църквата в дните на Великия пост, с коленичене: „Господи, дай ми да видя греховете си!”
Откъде започва християнството? Самото признание, че Бог съществува и дори редовното посещение на храма и официалното участие в тайнствата, все още не е християнство. По-скоро това е рационално познание. Прочели или чули християнското учение, ние го приехме с разум, научихме какво е прието в Църквата и сега живеем така: по инерция до скука, незанимавайки се с всичко, за да угоди на Бога. Но не е достатъчно да знаем, макар и наизуст, всички учения на Евангелието и да изпълняваме всички уставни постановления на Църквата само поради причината, че „така трябва да бъде“.
Християнството започва, когато човек почувства потребност от Христос Спасителя. Докато християнинът не изпитва безсилие да преодолее себе си по пътя на изпълнение на заповедите, не осъзнава своята греховност, той няма нужда от Спасител. Вярващият е добър и без Него: вярва в Бога, ходи в храма, почита празниците. Няма от какво да се спаси такъв праведен човек. Но когато в хиляди случаи човек се убеди от собствения си опит, че самият той не може окончателно да потисне нито един грях, нито една страст в себе си, че не е в състояние да извърши нито едно праведно дело без примес на гордо самовъзхищение или напразно очакване на похвала от другите, тогава той искрено признава своята слабост и прибягва до Христос, молейки за спасение. Само като види своята слабост и греховност, човек изпитва нужда от Спасителя, тогава той придобива жива връзка с Бога, чувства Неговата помощ и безгранична любов. Тук се ражда християнството, започва умножаването на Христовия талант и се развиват духовните способности на човека.
Като говори в притчата, че господарят не иска веднага сметка от своите роби, а „след много време” (Мат. 25:19), Христос посочва продължителността на човешкия живот. Бог винаги е готов да отговори, но Той не доминира над човека, не го принуждава да увеличава своя духовен капитал. Така че хората, които живеят със земни грижи, чувстват, че Бог сякаш се е оттеглил от живота им, като господаря в притчата.
Всеки от нас през целия си земен път е напълно свободен да използва духовните си таланти: можем да ги умножим или „да ги заровим в земята“. Но и талантът, заровен в земятавсе още остава на разположение на човек, докато е жив. Така че всеки човек, дори безразличен към вярата и Църквата, може да се пробуди духовно и да следва пътя на евангелските заповеди към Христос, оставяйки на заден план други житейски цели. Тогава неговите духовни дарби започват да генерират доходи. В противен случай те могат да останат непотърсени до пристигането на владетеля.
Неизбежното идване на господаря, споменат от Спасителя, е образ на Второто идване в нашия свят на Исус Христос. Тогава наистина ще дойде Страшният съд, тъй като всеки човек ще даде сметка за използването на таланта, получен от Господа. Първите двама слуги в притчата посрещат господаря си с радост. Всеки от тях, въпреки различните размери на неговия духовен „начален капитал“, направи всичко възможно, използва своя дял с максимална полза. Никой от тях обаче не си приписва заслугите за успеха на усилията си. Според святоотеческото тълкуване „всеки казва: „Ти ми даде. и купих. Така че, ако не бяхте дали, нямаше да спечеля нищо. Така смирено гледат праведните на делата си: „Не аз. но Божията благодат го направи”, казва апостол Павел (1 Коринтяни 15:10).
Притчата казва, че и двамата слуги, които увеличават приетото си богатство, получават еднаква награда. Те чуват покана за вечно обиталище при Бога: „Браво, слуго добри и верни! в малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на своя господар” (Матей 25:21 и 23). Радостта на всички хора, които живеят заради Господа, е в единството с Христос и във временната съдба, и в трайната съдба. Както обяснява блаженият Йероним, „да бъдеш с Господ и да видиш радостта на Неговия Господ е най-голямата награда“. Тя чака след смъртта всички хора, които искрено обичат Бога, които чрез трудовете на земния живот са показали желанието си да бъдат съучастници на Христос.