Книга Златното теле
— Е — каза Митрич, намествайки златните си очила, когато кухнята се напълни с наематели, — щом другарят изчезна, трябва да си поделим. Например, отдавна имам право на допълнително пространство.
- Защо площадът е за мъж? - възрази креватката Дуня. - Една жена има нужда от това. Може би няма да имам друг такъв случай в живота си, така че човек изведнъж да изчезне.
И тя дълго време се навира между събралите се, извеждайки различни аргументи в своя полза и често изричайки думата "мъж".
Във всеки случай наемателите се съгласиха стаята да бъде отнета незабавно.
В същия ден светът трепна от нова сензация. Смелият Севрюгов се намери. Нижни Новгород, Квебек и Рейкявик чуха позивните на Севрюгов. Той седеше с вдлъбнат колесник на 84-ия паралел. Ефирът се разтърси от съобщения: „Смелият българин се чувства страхотно”, „Севрюгов изпраща доклад до президиума на Осоавиахим”, „Чарлз Линдберг смята Севрюгов за най-добрия пилот в света”, „Седем ледоразбивача се притекоха на помощ на Севрюгов и откритата от него експедиция”. В интервалите между тези съобщения вестниците отпечатваха само снимки на някои ледени ръбове и брегове. Думите се чуваха безкрайно: „Севрюгов, Нордкап, паралел, Земята на Франц Йосиф, Шпицберген, Кингсбей, пима, гориво, Севрюгов“.
Унинието, което обзе Вороня Слобидка при тази новина, скоро се смени със спокойна увереност. Ледоразбивачите се движеха бавно, разбивайки с мъка ледените полета.
„Изберете стая и това е!“ - каза Никита Пряхин. - За него е добре да седи там на леда, но тук, например, Дуня има пълното право. Освен това според закона наемателят няма право да отсъства повече от два месеца.
„Засрамете се, гражданино Пряхин! - възрази Варвара, по това време все още Лоханкина, размахвайки Известия. - Това е герой! В крайна сметка той сега е на 84-ия паралел ...
- Какъв е този паралел - неопределено отговори Митрич, - може би изобщо няма такъв паралел. Това ние не знаем. Не са посещавали гимназии.
Митрич каза абсолютната истина. Не е учил в гимназии. Завършил е Пажския корпус.
– Айсберги! – каза подигравателно Митрич. Можем да разберем това. Десет години без живот. Все Айсберги, Вайсберги, Айзенберги, всякакви Рабиновичи. Истинският Пряхин казва. Изберете и всичко. Особено след като Лучия Францевна потвърди за закона.
- И хвърляйте нещата по стълбите, по дяволите с кучетата! — възкликна с гръдния глас бившият княз, а сега работник на Изтока, гражданин Гигиенишвили.
Варвара бързо била кълвана и тя хукнала да се оплаче на съпруга си.
В този велик ден, когато ледоразбивачите най-накрая стигнаха до палатката на Севрюгов, гражданинът Гигиенишвили счупи ключалката на вратата на Севрюгов и изхвърли цялото имущество на героя в коридора, включително червеното витло, окачено на стената. Дуня се премести в стаята, като незабавно пусна шестима мъже в стаята си срещу заплащане. Празникът продължи цяла нощ на превзетия площад. Никита Пряхин свири на акордеон, а камергерът Митрич изви българско хоро с пияната леля Паша.
Ако Севрюгов имаше поне малко по-малко световна слава, която придоби с прекрасните си полети над Арктика, той никога нямаше да види стаята си, щеше да бъде всмукан от центростремителната си сила на съдебни спорове и до смъртта си щеше да се нарича не „храбрият Севрюгов“, не „леденият герой“, а „потърпевшият“. Но този път "Crow Sloboda" беше старателно ощипан. Стаята беше върната (Севрюгов скоро се премести в нова къща), а смелият Гигиенишвили прекара четири месеца в затвора за произвол и се върна адски ядосан.
Именно той направи осиротелия Лоханкин първиидеята за необходимостта редовно да гасите светлините зад вас, когато излизате от тоалетната. В същото време очите му бяха определено дяволски. Разсеяният Лоханкин не оцени важността на демарша, предприет от гражданина Гигиенишвили, и по този начин пропусна началото на конфликта, който скоро доведе до ужасяващо събитие, безпрецедентно дори в жилищната практика.
Ето как се получи. Василий Андреевич все пак забрави да загаси светлините в общата част. Да, и как би могъл да си спомни такива житейски дреболии, когато жена му си отиде, когато той остана без пукната пара, когато още не беше ясно разбрано цялото многообразно значение на българската интелигенция. Как би могъл да си помисли, че жалката бронзова светлина на лампа с осем свещи ще предизвика такова страхотно чувство у съседите. Отначало го предупреждаваха по няколко пъти на ден. След това изпратиха писмо, написано от Митрич и подписано от всички наематели. И накрая спряха да предупреждават и вече не изпращаха писма. Лоханкин все още не разбираше значението на случващото се, но вече смътно му се струваше, че някакъв пръстен е на път да се затвори.
Във вторник вечерта момичето на Тетипашин дотича и съобщи на един дъх:
- Казват, че последният път се гаси.
Но по някакъв начин се случи така, че Васисуали Андреевич отново се забрави и електрическата крушка продължи да свети престъпно през паяжините и мръсотията. Апартаментът въздъхна. След минута на вратата на стаята Лоханка се появи гражданин Гигиенишвили. Носеше сини ленени ботуши и кафява агнешка шапка.
„Да тръгваме“, каза той, като помаха с пръст на Васисуали.
Той го хвана здраво за ръката и го поведе по тъмен коридор, където Василий Андреевич по някаква причина му домъчня за дома и дори започна леко да рита и с един удар по гърба го избута в средата на кухнята. Вкопчен във въжето за дрехи, ЛоханкинТой възвърна равновесието си и се огледа уплашено. Целият апартамент е тук. Лучия Францевна Пферд стоеше мълчаливо. Виолетови химически бръчки лежаха върху властното лице на отговорния наемател. До нея, скърбена, седеше на печката пияна леля Паша. Усмихнат, бос Никита Пряхин погледна плахия Лоханкин. От мецанина висеше главата на ничия баба. Дуня направи знак на Митрич. Бившият камергер от двора на негово императорско величество се усмихваше, криейки нещо зад гърба си.
- Какво? Ще има ли общо събрание? — попита с тънък глас Васисуали Андреевич.
„Ще, ще“, каза Никита Пряхин, приближавайки се до Лоханкин. - Всичко ще бъде за теб. Ще пиеш кафе, какава. Залегни! — извика той внезапно, обливайки Васисуали или с водка, или с терпентин.
- В какъв смисъл да легна? — попита Васисуали Андреевич, започвайки да трепери.
- И какво да говоря с него, с лош човек - каза гражданинът Гигиенишвили.
И като клекна, започна да бърка около кръста на Лоханкин, разкопчайвайки тирантите му.
- За помощ! — каза шепнешком Васисуалий, впил безумния си поглед в Лучия Францевна.
„Светлината трябваше да бъде изгасена“, отговори строго гражданинът Пферд.
„Ние не сме буржоа, за да изгаряме електричество напразно“, добави шамбелан Митрич, потапяйки нещо в кофа с вода.
„Не съм виновен“, изписка Лоханкин, измъквайки се от ръцете на бившия принц, а сега работещия Изток.
— Не всички са виновни — измърмори Никита Пряхин, държейки треперещия наемател.
„Не съм направил нищо подобно.
„Те не направиха нищо.
- Психически съм депресиран.
- Всеки има душа.
„Не смееш да ме докосваш. Аз съм анемичен.
„Всички, всички са анемични.
- Жена ми ме напусна! — извика Васисуали.
- Всеки имажена напусна, - отговори Никита Пряхин.
— Хайде, хайде, Никитушко — суетливо каза шамбеланът Митрич, изнасяйки мокри лъскави пръчки на светло, — няма да успеем да говорим до съмване.