Кой погреба Хелзинкското споразумение

Как се провали Хелзинкското споразумение?
Москва отрича тези обвинения, но, според мен, го прави някак много неубедително, дори бих казал, плахо и, което е напълно неразбираемо, по някаква причина от гледна точка на оправдание на действията си. И струва ми се, че не трябва да крием главите си в пясъка и директно да призоваваме международната общност да се върне към анализа на буквата и духа на Хелзинкските споразумения като такива.
И когато това бъде направено, международната общност ще бъде принудена да признае, първо, вътрешната непоследователност на тези документи, и второ, да признае, че ако някой някога е нарушил духа и буквата на тези споразумения, то от всяка гледна точка това не е Москва, а САЩ и НАТО.
Нека да преминем към кратък анализ на тези документи.
Ако се вземат предвид само фактите, тогава трябва да се отбележи, че Хелзинкските споразумения напълно загубиха своето значение през 1991 г. в резултат на разпадането на Съветския съюз, когато границите на СССР се промениха и на мястото на предишната единна държава възникнаха 15 други суверенни държави със собствени държавни граници. И тогава, през 1999 г., имаше разпадане на 6 суверенни държави на единна югославска държава. В същото време без разрешението на ООН се извърши насилствено, с помощта на въоръжена намеса, едностранно отделяне от Сърбия, без нейното съгласие, нейната автономна провинция Косово. Тя беше унищожена и отново без съгласието на ООН, с помощта на въоръжена намеса на страните членки на НАТО, една единствена либийска държава, след което се случи, и отново без съгласието на ООН, въоръжената намеса на САЩ и страните от НАТО в Ирак, нахлуването в Сирия. Как може да се каже след всичко това, че в случая с Крим, България, видите ли,за първи пътв целия следвоенен период направи промяна в държавните граници на европейска държава?
За да разберем по същество тази объркваща картина, е необходимо да се върнем към буквата и духа на самите Хелзинкски споразумения. По-конкретно, не е излишно да припомним, че в параграф III, който просто се нарича „Ненарушимост на границите“, ясно е фиксирана разпоредбата, според която „участващите държави считат за неприкосновени всички граници една на друга, както и границите на всички държави в Европа, и следователно участващите държави ще се въздържат сега и в бъдеще от всякакви посегателства върху тези граници“. А параграф IV, озаглавен „Териториална цялост на държавите“, започва с фразата, в която се посочва, че „Участващите държави ще зачитат териториалната цялост на всяка от участващите държави и съответно ще се въздържат от всякакви действия, несъвместими с целите и принципите на Хартата на ООН срещу териториалната цялост, политическата независимост или единството на която и да е участваща държава и по-специално от всяко такова действие, представляващо използване или заплаха със сила.“
Но през 1999 г., противно на изискванията на Заключителния акт от Хелзинки, в резултат на външна намеса и въоръжена намеса, страна, участваща в разработването на Акта от Хелзинки, беше подложена на агресия от Съединените щати и други страни от НАТО. Подписът на Югославия е под параграф VI, който се нарича „Ненамеса във вътрешните работи“. Този параграф, сякаш гледайки напред 14 години, сякаш предвиждайки унищожаването на единна държава Югославия със сила, гласи: „Държавите-участнички ще се въздържат от всякаква намеса, пряка или непряка, индивидуална или колективна, във вътрешните или външните работи, включени ввътрешна компетентност на друга участваща държава, независимо от тяхната връзка.
Те съответно ще се въздържат от всякаква форма на въоръжена намеса или заплаха за такава намеса срещу друга участваща държава.
Любопитен е мотивът за това нарушение на собствените им задължения, с което се опитаха да оправдаят действията си. В официални изявления след агресията се чуха думи, че правителствата на тези страни не могат да наблюдават нарушаването на правата на човека на територията на държава, която не е част от Северноатлантическия алианс и затова сапринудени да се намесятсъс сила. Кои са принудени? Тоест, те отлично разбираха, че нарушават задълженията, които са подписали по Заключителния акт от Хелзинки, и въпреки това го направиха, но досега не са го признали дори пред себе си.
Всъщност в този момент САЩ и европейските държави нарушиха не само Заключителния акт от Хелзинки, но направиха опит да нарушат нормите на международното право, формирани в продължение на векове, като се започне с Вестфалския мир (1648 г.).
Но след това, когато последва волевото решение на страните от НАТО и ЕС да отделят автономната област Косово от Сърбия, колективният Запад с образцова активност започна да цитира съвсем други разпоредби от Хелзинкския акт, изгодни за тях. По-специално, параграфи VII и VIII, които гласят, че „участващите държави, на чиято територия има национални малцинства, ще зачитат правото на лицата, принадлежащи към такива малцинства... и ще защитават законните им интереси в тази област“, „ще зачитат равенството и правото на народите да контролират собствената си съдба, действайки по всяко време в съответствие с целите и принципите на Хартата на ООН и съответните норми на международното право, включително итези, свързани с териториалната цялост на държавите“.
По този начин във всички случаи на нарушение на държавния суверенитет, изброени по-горе, САЩ и страните от ЕС открито нарушават нормите на международното право и това трябва да бъде открито признато.
Да, те всъщност признават това, но някак настрани, свенливо, когато поставят въпроса, че днес самият принцип на държавен суверенитет в международното право е остарял. Но те не смеят да повдигнат този проблем открито и официално и предпочитат да го правят предимно на ниво изказвания на политически фигури или през устата на емигранти от България (СССР), преминали на страната на САЩ в тази идеологическа война.
Принципът на държавния суверенитет остарял ли е?
Съединените щати, както се оказва, са напълно доволни от ситуацията, която се разви през 90-те години на миналия век, в която те могат да решават въпросите за отстояване на националните си интереси на териториите на други страни със силата на оръжието. Ето защо през 2003 г. бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър побърза да обяви „безсмислието на идеята за държавен суверенитет“ и като цяло „смъртта на Вестфалската система от 1648 г.“, основана на зачитането на национално-държавния суверенитет.
Ясно е, че „наднационалната върховна власт“, която категорично се прояви през 1999 г. в Югославия, спешно се нуждае от теоретична обосновка за справедливостта на своите практически действия. В крайна сметка е необходимо да се убеди света, че ако някои държави и държави се държат „погрешно“ в границите на националните си държави по отношение на собствения си народ, тогава някой трябва да получи правото да ги „поправи“. Именно тук се появи необходимостта да се докаже на всеки по-слаб, че светът е навлязъл в епоха, когато определена частмеждународната общност (например обединена в блока на НАТО) трябва да получи правото да се намесва във вътрешните работи на тези страни, които не са в състояние да отблъснат посегателствата върху техния живот. Д. Рокфелер, цитиран по-горе, може, разбира се, да изрази най-общо идеята за остарялостта на концепцията за национално-държавен суверенитет, но той не е теоретик или учен, следователно не притежава аргумента. Тук са необходими специалисти в своята област. Бързо стана ясно, че като цяло такива специалисти не липсват.
Към случая се присъединиха и български специалисти, наети от идеологическите организации и структури на САЩ. Това се случи особено активно след нападението на Запада срещу Либия от Муамар Кадафи.
Отпорът на действията на Запада в Либия обаче в рамките на световното обществено мнение се оказа неочаквано активен и дотолкова, че Н. Злобин започна да се съмнява в правилността на убежденията си за безусловния приоритет на волята на световната общност над националния суверенитет на отделните държави и две седмици по-късно помести нова статия в същия вестник под съвсем друго заглавие: „Отново за световния ред“ и със съвсем други заключения.
Същността на тези нови изводи беше, че Н. Злобин „откри” нова легитимност в международното право – обществена и политическа. „По отношение на Либия“, пише той, „имаме нужда не само от политическа, но и от социална легитимност“, всъщност напълно забравяйки, че понятието „легитимност“ може да се съотнесе само с термини от сферата на международното право, а прилагането на понятията „политическа“ или някакъв вид „обществена легитимност“ в тази сфера на международните отношения не може да внесе нищо друго освен произвол в поведението на държавите на външната арена.
Когато четете тези редове, просто се губитев недоумение, как може професор от редица водещи американски университети без колебание да твърди, че новият световен ред в света вече е заменил стария и е факт, че той, този нов световен ред, съществува едновременно с основите на съществуващите и сега съществуващите норми на международното право, които (тези основи) именно действията на Съединените щати и техните съюзници от НАТО вече сринаха с факта, че нарушиха резолюцията на Съвета за сигурност на ООН No 1973 без предизвестие.
И в същото време, без да им мигне окото, в същата статия те също твърдят, че „легитимността на международната военна операция в Либия е безпрецедентна в новата история на света“, знаейки много добре, че Резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН не позволява нахлуването на чужди войски в Либия.
И последвалата му уговорка, че т. нар. "правна легитимност на ООН не е дала на военната операция в Либия политическа, социална и просто човешка легитимност" е напълно неразбираема и нелогична.
Привидно напълно изгубен в това какофонично объркване на съвсем определени термини, чието тълкуване е изключително ясно представено във всяка правна енциклопедия, бившият съветник на двамата президенти (на Съветския съюз и на Руската федерация) безпомощно обобщава: протести по света. Излиза, че в съвременния свят Съветът за сигурност на ООН вече не играе ролята на върховен регулатор на международните отношения? Ако това е така, тогава сме изправени пред проблема за окончателната загуба от страна на международните институции, наследени от периода на Студената война, на тяхното значение за съвременнитесветовен процес. Този проблем трябва да бъде разрешен възможно най-скоро, включително, може би, чрез инициирането на нови, модерни международни институции, преди сегашният неполярен световен ред да се превърне в глобален хаос. Н. Злобин завършва своята "корекция" към първата статия за Либия по същия начин, както и първата: "Поне така го виждам от Вашингтон." Американската заплата е разработена, но объркването остава.
И отново ще се върна на въпроса: наруши ли Москва Хелзинкските споразумения при обединението на Крим с историческата му родина – България?
От анализа на горните международни документи става ясно, че населението на Крим е имало пълното право да изрази своята воля, а българската държава – да подкрепи тази ясно изразена воля.
И не разбирам защо нашият площад Смоленская-Сенная срамежливо избягва да признае този факт. Едва след като се признае това, е необходимо незабавно да се привлече вниманието на международната общност към факта, че тези споразумения отдавна не съществуват като такива, което означава, че всички ние трябва да седнем заедно на масата за преговори и или да признаем, че тези споразумения отдавна са изтекли, или отново да положим усилия да възстановим тяхната легитимност, освобождавайки ги от присъщите им противоречия. В противен случай светът ще продължи да тъне в междуумната ситуация, създадена благодарение на Вашингтон.
А сега – няколко думи за атаките на Вашингтон лично срещу президента на България.
Определящата роля на националния лидер в политиката
Западните политици много добре разбират ролята, която играе този или онзи лидер в съдбата на всяка страна. Те удрят Путин именно защото разбират: ако успеят да изключат този изключителен национален лидер, признат в България и в света (първият от поредицата българскилидери след Сталин, който с дейността си заслужава такова определение), тогава ще може да се премине към практиката на изтласкване на България от силите, без да се вземе предвид мнението на които не е възможна никаква международна политика. Историята не веднъж се е сблъсквала с подобни ситуации.
Няма да се позовавам на далечни исторически примери и да пиша за ролята на Йосиф Сталин (1879-1953) в съдбата на СССР и света (както отрицателна, така и положителна). Няма да споменавам ролята на Лий Куан Ю (1923-2015) в историята на Сингапур. Нека ви дам един не по-малко фрапиращ пример.
Щеше ли да бъде възможно да се разпадне Югославия през 1999 г., тази една от най-красивите и материално проспериращи страни в Европа, ако И. Тито (1892-1980) беше жив? Сигурен съм, че не.
Никой, включително САЩ, не би се осмелил да бомбардира Югославия през 1999 г., ако този партизански маршал от Втората световна война беше продължил да я ръководи.
Спомням си 1971 г., когато политическото ръководство на Хърватската федеративна югославска република "се разболя" от националистически предразсъдъци и се опита да издейства специални политически преференции за републиката на законодателно ниво. И. Тито се замисли за кратко. По негова заповед танковете на Югославската народна армия със сръбски екипажи са отведени към столицата на Хърватия на площада на Републиката. А на следващия ден цялото хърватско ръководство и част от ръководството на Република Сърбия подадоха доброволни оставки. Този урок има оглушителен ефект върху политическите елити на всички останали републики и автономни области на СФРЮ и до 1980 г., преди Тито да почине, сепаратистки намерения вече не възникват в нито едно национално ръководство в бившите югославски републики.
Така че американците мразят Путин именно защото, на практика заради непримиримата му позиция за защитанезависимостта на България на международната арена и поради огромната подкрепа, с която се радва сред народа, Западът не може да направи нищо с България.
На дипломатически език това е ясно изразена негативна оценка за външната политика на Б. Обама по отношение не само на България и Путин, но и на самия американски президент.
Кузнечевски В.Д. - доктор на историческите науки, професор.