Лирическият свят А
Научих се да живея просто, мъдро, - Гледай небето и се моли на Бога, И се скитай дълго преди вечерта, За да успокоиш ненужната тревога.
Съпруг в гроба, син в затвора, Молете се за мен.
Поезията на Ахматова е поезията на женската душа. И въпреки че литературата е универсална, Ахматова с право може да каже за стиховете си:
Можеше ли Бийс да твори като Данте, Или Лаура възхваляваше топлината на любовта? Научих жените да говорят.
В нейните произведения има много лично, чисто женско, това, което Ахматова е преживяла с душата си, затова е скъпа на българския читател. Първите стихове на Ахматова са любовна лирика. В тях любовта не винаги е ярка, често носи скръб. По-често стиховете на Ахматова са психологически драми с остри сюжети, базирани на трагични преживявания. Лирическата героиня на Ахматова е отхвърлена от любов. Но го изживява с достойнство, с гордо смирение, без да унижава нито себе си, нито любимата си.
В пухкавия маншон ръцете изстинаха. Уплаших се, стана някак неясно. О, как да те върна, бързи седмици Неговата любов, ефирна и. минута!
Героят на поезията на Ахматов е сложен и многостранен. Той е любовник, брат, приятел, появяващ се в различни ситуации. Тогава между Ахматова и любовника й се издига стена от неразбиране и той я напуска; после се разделят, защото не могат да се видят; тогава тя оплаква любовта си и скърби; но винаги обича Ахматова.
Всичко е за теб: и молитвата на деня, И парещата топлина на безсънието, И бялото стадо на моите стихове, И синият огън на очите ми.
Но поезията на Ахматова е не само изповед на влюбената женска душа, тя е и изповед на мъж, който живее с всички неприятности и страсти на 20 век. И все пак, според О. Манделщам, Ахматова „доведе доБългарската лирика показва цялата огромна сложност и психологическо богатство на българския роман на 20-ти век":
Тя придружи приятелка до фронта, Тя застана в златния прах, От съседната камбанария Долитаха важни звуци. Изоставен! Измислена дума - Аз цвете ли съм или писмо? А очите вече гледат строго В потъмнялата тоалетна масичка.
Най-важната любов в живота на А. Ахматова беше любовта към родната й земя, за която тя ще напише по-късно, че \"ние лягаме в нея и ставаме нея, затова я наричаме толкова свободно своя \". В тежките години на революцията много поети емигрират от България в чужбина. Колкото и да й е било трудно за Ахматова, тя не е напуснала страната си, защото не може да си представи живота си без България.
Имах глас. Обади се утешително, Каза: \"Елате тука, Оставете земята си глуха и грешна, Напуснете България завинаги\".
Но Ахматова \"безразлично и спокойно запуши ушите си с ръце\", за да \"тази недостойна реч не оскверни скръбния дух\". Любовта на Ахматова към родината не е предмет на анализ, размисъл. Ще има Родина - ще има живот, деца, стихове. Ако не е тя, няма нищо. Ахматова беше искрен говорител на бедите и нещастията на своята възраст, над която беше с десет години по-голяма. Ахматова се тревожи за съдбата на духовно обеднелия народ, за тревогите на българската интелигенция след завземането на властта в страната от болшевиките. Тя предаде психологическото състояние на интелектуалците в онези нечовешки условия:
В кръг от кървав ден и нощ Жестоката умора боли. Никой не искаше да ни помогне Защото си останахме вкъщи.
По време на сталинската епоха Ахматова не е била подложена на репресии, но това са били трудни години за нея. Арестуваха единствения й син и тя реши да остави паметник на него и на всички пострадали през това време. Така се роди известният "Реквием". В негоАхматова говори за трудните години, за нещастията и страданията на хората:
Звездите на смъртта стояха над нас, И невинна Рус се гърчеше Под кървави ботуши И под гумите на черна марус.
Въпреки всички трудности и трагичен живот, въпреки целия ужас и унижение, които преживя по време на войната и след това, Ахматова не изпитваше отчаяние и объркване. Никой никога не я е виждал с наведена глава. Винаги директна и строга, тя беше човек с голяма смелост. В живота си Ахматова отново познава слава, позор и слава.
Аз съм гласът ти, топлината на дъха ти, Аз съм отражението на лицето ти.
Такъв е лирическият свят на Ахматова: от изповедта на женско сърце, обидено, възмутено, но любящо, до зашеметяващия душата \"Реквием\", който крещи \"сто милиона души\". Веднъж в младостта си, ясно предчувствайки своята поетична съдба, Ахматова изрече, имайки предвид статуята на А. С. Пушкин в Царско село:
Студено, бяло, чакай, И аз ще стана мрамор.
И вероятно срещу Ленинградския затвор - където тя искаше - трябваше да има паметник на жена, която държи вързоп с превод за единствения си син, чиято единствена вина беше, че беше син на Николай Гумильов и Анна Ахматова - двама велики поети, които не се харесаха на властите. Или може би изобщо няма нужда от мраморни скулптури, защото вече има чудотворен паметник, който тя издигна на себе си след своя предшественик в Царское село - това са нейните стихове.