Миризмата на далии и керосин (Елена Неменко)
Не знам как е за някой, но за мен миризмите никога не са били мимолетни явления. Помня ги и ако се появят отново и ми напомнят за нещо приятно, но забравено, сърцето ми започва да бие по-бързо, а паметта ми услужливо отваря онази страница в книгата на живота ми, когато го усетих за първи път.
Има миризми, които са станали смущаващи, улавяйки ги, ставам неспокоен. Това е, по ирония на съдбата, миризмата на прясна ванилия. По време на моето обучение в университета филологическият факултет се намираше във Владивосток на улица 25 октомври, недалеч от сладкарската фабрика. И през пролетната сесия, когато в сградата стана задушно, прозорците се отвориха във всички аудитории и класни стаи и в тях се носеше сладко-сладка вълна. И тъй като по това време всички четяхме нещо и трескаво запомняхме, имах някакво чувство на тревожност, от което мога да се отърва само като разлистя и прочета някоя книга ...
Има успокояващи миризми… Не мога да определя компонентите на тези миризми – спалното бельо в скрина на баба ми миришеше така… Старо дърво, пелин, мента, сапун за пране… Държа един ленен чаршаф в затворена найлонова торбичка и когато нещо необяснимо започне да измъчва и безпокои, отварям я и дишам, дишам… не мога да дишам…
Но първият ми учебен ден мирише на леко изсъхнали далии и ... нафта. Да, керосин...
- Разходете се засега... Донесох красиви дантели, ще ги ушием на униформата ви. Вълка Мишина ме посрещна на двора, точно когато чаках обяд, за да отида за първи път в първия час. - Били ли сте в Болшая поляна? - вместо поздрав тя извика - Не, но какво има там? - Там войниците строят такъв хамбар, талаш до него - море!
След миг вече обмисляхме солидна плевня отпрясно рендосани дъски. Миризмата около него беше невероятна. По-скоро беше смесица от миризми – земя, бор, гнили листа... По дъските се появиха големи прозрачни капки смола. Те замръзнаха на слънце, а ние неустоимо искахме да ги докоснем... Това, което направихме с възторг. Те ги смачкаха с пръст в такава торта, отрязаха ги от дъската и ... ги сложиха в устата си ... Защо? не знам Дори и сега не знам. Просто исках да ги изям...
От този урок бяхме откъснати от гласовете на нашите майки „Лена, прибирай се вкъщи!”, „Валка, къде си?”. Спогледахме се и онемяхме - намазани с потъмняла смола устни-зъби, носове-бузи биха уплашили всяка малодушна жена на полковник от командирския дом. Стружки полепнаха по косата й, а пръстите й бяха събрани и усукани. Така че ги занесохме вкъщи - разпръснати ...
Просто не ме измиха с нищо, дори се опитаха да ме изтъркат с пясък. Докато бабата каза на майка си: - Това е! Хайде керосин.
Уплашена, разплакана, червена като варен рак, вървях към училище между майка ми и баба. Преди да влязат в училищния двор, те ми подадоха букет гергини и ме бутнаха към стадо първокласници, застанали в средата на двора, а самите те отидоха на верандата, където няколко майки и баби вече нежно бършеха сълзите си.
Аз, покривайки лицето си с букет, подуших пръстите си - въпреки че бяха слаби, все още миришеха на керосин ...