Моето запознанство с Есенин - Аз, Есенин Сергей ... - Сергей Александрович Есенин - Вашият дом
Моята поезия вече не е необходима тук, И може би самият аз също не съм необходим тук.
Ние, децата на страшните години на България, Нищо не можем да забравим.
Желязното кралство се роди С Вилхелмиш, мръсния крал. Той, нечестивият, има ли войски - сила, Обикновените хора - напълно; Те вярват в Лутер бога, Те не слагат кръст върху себе си, Те не управляват Великата лайна, Те не гребят метла на Седем дни, Те не се къпят в парен чакъл и т.н.
Не дадоха на майката син, Първата радост не е за бъдещето, И на кол под трепетликата Вятърът разроши кожата.
От страшен шум, Къдрави кученца от ъглите Пълзят в нашийниците.
Аз съм нещастен скитник, С вечерната звезда Пея ... и т.н.
Птичата череша вали сняг, Зеленината е в разцвет и роса В полето, наклонени към издънки, Въртовете вървят в ивица.
Няма ги копринените треви, Ухае на смолист бор. О, вие, поляни и дъбови гори, Опаян съм от пролет!
Тайните новини радват, В душата ми греят За булката мисля Само за нея пея.
Обрив, череша, със сняг, Пейте, птици в гората!
Мечтая за могъщ дар Този, който стана съдба на България, Стоя на Тверской булевард, Стоя и си говоря сам.
О, Александър! Ти беше рейк, Как съм побойник днес.
И аз стоя като пред причастие, И казвам в отговор на вас: Сега бих умрял от щастие, Допринесе за такава съдба.
Но, обречен на преследване, Аз още дълго ще пея ... Така че моето степно пеене Успява да звъни като бронз.
О, Александър! Ти беше рейк, Как съм побойник днес.
Не знам, не помня, В едно село, Може би в Калуга, Или може би в Рязан, Имаше едно момче В обикновено селско семейство, Жълтокос, Със сини очи...
Имам ден инощта не дава почивка Моят черен човек. Той ме следва навсякъде, Като сянка гони.
Онази вечер Безсънието ме измъчваше И две-три мисли ми дойдоха в главата, Днес ги скицирах.