Най-после ще заспя
Зад илюминатора мъждукат монохромни облаци. Шумът на двигателите, съчетан с разговорите на пътниците, ме побърква. Няколко замахвания на главата и идвам в съзнание.
Още един полет. Празни лица на редовни клиенти. Работя като стюард на самолет и мразя работата си точно толкова, колкото мразя живота.
Пълна дама отваря торба с пържено пиле. Миризмата на храна се разпространява в цялата икономична класа. Бутам количката напред и й подавам пакет с ядки, знаейки предварително, че ще ме откажат.
Честно казано, бих искал да й набутам тези ядки. Въпреки че не, не бих искал. По-добре просто да я хвърли зад борда. Чудя се какво ще се случи, ако поне веднъж в живота си спите достатъчно?
- Извинете, но скоро ще пристигнем?
Младо красиво момиче ме хвана за ръката. Онемях. Ще пристигнем ли скоро? Каква е разликата, по дяволите? Всеки път се моля на създателя самолетът да се разбие.
„Не знам“, промърморих.
И е истина. Дори не знам къде отиваме.
Можете спокойно да ме наречете пътешественик. Посетил съм стотици различни градове, стотици държави. И нищо, че не видях нищо друго освен евтини хотели. Пристигна, спа няколко часа и след това отново отлетя.
Не живот, а приказка. История за лишаване от сън и лека форма на шизофрения. Дори не си спомням да съм се качвал на този самолет. Мисля, че трябва да помисля няколко минути, преди да си спомня собственото си име.
Погледът ми се спира върху мъжа с коженото палто. В самолета е непоносимо горещо и вратът ми се поти. Този господин изглежда не го е грижа за температурата.
Въпреки че за какво говоря. Дори и най-глупавият човек на света може лесно да се досети, че има скрито оръжие под палтото си.
Глупав охранител. Каква полза от тях, ако всеки месец на бордаНякой носи ли оръжие в самолета? Тези тъпаци знаят само какво да си напълнят коремите със сладки понички.
Дано скоро умрат от диабет.
Отивам до пътника и му казвам да си свали палтото. В отговор той насочва цевта към мен. Твърда муцуна се опира на челото ми. Докосването на хладния метал. Господи, това е толкова хубаво.
- Всички, стойте където сте! - извика мъжът.
Пълничката дама се задави от изненада с пилето си. Ура.
- Заведи ме при пилота!
Защо ми говори? Наистина ли мисли, че знам къде е пилотът? Въпреки че самолетът е малък и вероятно мога да си спомня пътя.
— Добре — въздъхвам, — само ми обещай, че ще ме оставиш да поспя.
- Спи малко на светло!
Той обеща. Струва ми се, че това е достатъчно, за да изпълни молбата му. Вървя покрай самолета, от всички страни зяпат уплашени пътници. разбирам ги. По-добре е да катастрофираш, отколкото да умреш от ръцете на терорист.
Смъртта от самолетна катастрофа е по-привлекателна, повече. светски? Усмихнах се на собственото си остроумие. Все още не съм луд, това е добре.
Защо тези идиоти винаги се опитват да отвлекат самолета? Какво ще правят, когато горивото свърши? И защо му трябваше пилот? Между другото, има две от тях. Е, пилотът. Единият се казва Карл, има жена и две деца.
Вторият е Джейкъб и той е задник. Сега и двамата са мъртви. Дори не забелязах, когато отворих вратата на пилотската кабина. Престъпникът моментално застреля пилотите. Страхотно, сега всички ще умрем.
- И какво ще правите след това? — питам, обръщайки се към терориста.
- Остани където си! той извика. - Ръцете зад главата!
Чудя се дали ще ме застреля? Чудя се дали е гладен? Всички искат да ядат, дори терористите.
- Искате ли малко ядки? - азПодавам му пакет.
— Какво си, идиот? Ръцете зад главата, казах!
Някакъв смелчага неусетно се примъква към гърба на престъпника. Това е несправедливо. Освен това не искам много кръвопролития.
Мъжът се обръща и вижда пътник пред себе си. Застрелян. Още един труп. Жалко, че куршумът не уцели онази пълничка дама.
"Благодаря ви", престъпникът се засмя, "а сега сложете ръцете си зад главата!"
Студеният ствол докосва отново челото ми. Затварям очи и се усмихвам.
- Стреляй! аз крещя.
Знам, че няма да ме застреля. Където? Ето това вече не знам.
Ръцете му треперят, а аз продължавам да му викам най-накрая да ме застреля. Проклет страхливец. Колко уморен от тази нерешителност!
Грабвам пистолета от ръката му. Полупрозрачният воал пред очите се разсейва. Няма терорист. Не, и никога не са били. Внесох този пистолет на борда, защото пазачите бяха твърде мързеливи да проверяват персонала.
Убих пилотите. Аз убих пътника. Спомних си всичко. Спомних си името си, спомних си живота, толкова сив и скучен. Не запомних само името на полета. Но каква е разликата? Така или иначе този самолет няма да лети никъде.
Стоя в средата на икономична класа с пистолет в ръка. Дебелата дама изписка уплашено. Може би няма да я убия. Дайте й шанс да оцелее след самолетната катастрофа. Може би ще успее да отслабне на някой пустинен остров.
Приближавам се до мило момиче, чието обляно в сълзи лице е изкривено в гримаса на ужас.
„Не знам кога ще пристигнем“, прошепвам й в ухото. „Но знам със сигурност, че в края на кабината има шкафче с парашут.
Подавам й връзка ключове и виждам надежда в очите й. Хубаво момиче, много красиво.