Очарователно (Игор Томилин)
Някъде по света живееше едно момче, което мечтаеше много. Той не се различаваше много от връстниците си, обичаше и карикатури, сладолед, кученца. Той също обичаше да пуска хвърчило, тичаше с него през полето и си представяше, че лети. Дори знаеше как да бяга със затворени очи. В такива моменти му се струваше, че вижда света отгоре; че чрез здрава връв в ръката си, той вселява хвърчило. Възрастните не разбираха защо затваряте очи, когато тичате след хвърчило, защото не можете да видите най-интересните неща по този начин. Но момчето знаеше, че най-интересното е вътре... в това как възприемаш това, което правиш. Опитваше се да го обясни на възрастните, но всеки път не намираше достатъчно прости думи. Затова никой не предположи, че това момче е надарено с уникален дар. И самото момче не се смяташе за нещо специално. Той обичаше училището само за ваканциите, а още повече обичаше лятото, за ваканциите и защото беше топло. Веднъж, беше точно лято, момчето беше заведено да посети баба си. Селото, в което живееше баба ми, не беше много претъпкано, там изобщо нямаше деца, понякога обаче, подобно на нашия герой, други възрастни доведоха децата си при бабите си, но този път пристигането на момчето не съвпадна с пристигането на никого. След като изяде ябълковия пай на баба и две халби мляко, момчето изтича до плевнята на дядо си; направи змия. Този път, беше сигурен, хвърчилото му щеше да се окаже точно толкова тромаво, колкото това на дядо му. И определено ще лети! Дядо ми миришеше на лунна светлина. Дядо обичаше този бизнес и баба му наистина не го укори за това и момчето мечтаеше, че когато порасне и остарее, той също ще пие лунна светлина и ще направи такива прекрасни хвърчила. Само че няма да има внуци, той сам ще тича с хвърчилото, затворил очи и мечтае. Мечтае... момчето не забеляза колкоминаваше време, докато той седеше с отдалечен поглед и флумастер пред лист картон. Дядото имаше готово хвърчило, но внукът дори не измисли какво ще нарисува на хвърчилото. Само неясният силует на тичащо малко човече беше готов. Така момчето си представи себе си в напреднала възраст, но досега не беше ясно от коя страна да погледне. И трябваше да е красиво... поле с жълти цветя, небе с къдрици от облаци по краищата и тичащо момче-дядо, което мирише на лунна светлина, защото той сам си е направил хвърчилото.
И така, стиснал до гърдите си хвърчилото на дядото, момчето хуква към полето. На полето, разбира се, царевица с човешки ръст вече зрее усилено. Но пред него има просторна поляна на хълм; отворен за всички ветрове и всеки слънчев лъч. -Егор бързо би забравил за теб и мен! – каза майката на момчето и точно така, разтягайки първото „У“. - Веднага изтичах при дядо! - Ами да... - отвърна баща му, съсредоточен в пътя. Какво друго можеше да каже? И защо изобщо да казваш нещо, когато няма какво да кажеш? Той шофира и ако отстрани изглежда толкова просто, колкото да седите на пътническата седалка; Е, седнете, но погледнете през прозореца, тогава трябва да посочите колко грешна е тази заблуда. И е 100% погрешно. Хората просто още не са се научили да се разбират без думи. Разбира се, те предполагат нещо по изражения на лицето, жестове, поведение, но все още са далеч от ... до едни и същи котенца. Те също замръзват, когато усетят, че майка им котка се фокусира върху разхождащ се гълъб. Те разбират; не можете да разсейвате, не можете да се намесвате в такива моменти. И защо хората не възприемат чуждото концентрирано състояние и ви натрапват едни напълно празни мисли? Задаване на необещаващи въпроси? Въпреки че трябва да се признае, че нямаше въпрос. Простомимолетна забележка, чиято единствена цел беше да наруши мълчанието. Празна тишина. Не бива да има такова мълчание между двама близки хора. Тя беше права, но аз наистина не отговорих нищо ... След известно време пътят леко зави и стана по-гладък. -Гръмотевична буря или нещо подобно. - каза бащата и така се оказа уместно, сякаш двамата с жена му водеха лежерен разговор на свободна тема. - Да, вижте облаците!- охотно отвърна майката на момчето. - Без значение как Егорка падна под него. - Тя, разбира се, мислеше за дъжд, а не за гръмотевична буря, така че съпругът й я разбра. Гръм наистина удари. Дистанционно. Но беше още по-лошо, защото той избухна зад гърба им, тоест от страната на селото ...
Ставаше осезаемо по-тъмно. Четири вечерта е! - Ще се досети ли да се прибере с колата? - Жената отново наруши мълчанието. И пак се разбра, че се има предвид бабата. -Познай. - каза уверено съпругът, без да откъсва очи от пътя. Каза го така, сякаш смята, че трябва да се кара само когато вече лее с пълна сила. Но мълнията понякога удря там, където все още е сухо. Жената хвърли бърз поглед към огледалото в кабината и се обърна ужасена. Непрогледен мрак! Зад тях беше като нощ. И тогава ярка светкавица! Когато тътенът ги настигна, майката на Егор отегчи съпруга си с изтръпналите си очи. Чувствайки се неудобно, той заяви с тежко спокойствие: - Гръмът идва със скорост триста кеме в час, а тук след светкавицата са минали три секунди, така че сметнете сами. - И тогава той се поколеба, защото, след като прецени приблизителното разстояние, според неговата формула, той разбра, че е изговорил нещо нередно. Това е добре. Човекът беше сигурен; съпругата дори няма да се опита да започне подобни изчисления в ума си. -Да, какво да броя. Видях мълния точно над нашата къща, над селото. -Ами разбира се селото е в низина! Докато изминеш два километра до него,винаги се съмняваш дали си завил там, а си го видял от двадесет къщи! Но съпругата изпъшка тревожно. Изглеждаше, че най-разумните аргументи само увеличаваха безпокойството й. -Значи Егор не е в низината!Той, знаете къде е полето, там винаги се скита из поляната. И няма нито дърво, нито храст! -Ами даваш, мамо! Не са ли те учили в училище, че не можеш да се скриеш под дърво от гръмотевична буря? Научи ме сина ми!”, шеговито се скара баща й. - Льош, добре, наистина, предчувствие, о, не е добро. Да се връщаме!- естествено се помоли жената и, явно наранена съвсем, цялата трепереща, сложи ръка на волана. Нямаше сила в движението й, но съпругът й, като видя състоянието й, наби рязко спирачки. -Спокойно, казах ти! Няма какво да правя по пътя. Отдръпни се.- Това вече беше казано без капка хумор. Жената известно време не отмести сърдит поглед. Чу се шум от дъжд, който ги настигаше. Стъклата бяха зацапани и трябваше да се пуснат чистачките. Накрая майката на Йегор, изсумтявайки заплашително, изскочи, затръшна вратата и застана право под дъжда, прегърнала раменете си. Оставете да се охлади, успокои съвестта си съпругът, сякаш е принудил жена си да слезе от колата под порой, а не секунди преди него.