Основи на българското право
Принуда
Едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност само когато в деянието са били проявени неговото съзнание и воля. Ако волята му е парализирана и той няма избор между престъпно и законно поведение, тогава би било несправедливо да бъде подложен на наказателно преследване.
Принудата на лице да причини вреда на защитени от закона интереси се състои в използването на методи за физическо или психическо въздействие срещу него. Такава принуда може да се изразява както във физическо насилие (побой, изтезания, нанасяне на телесна повреда, незаконно лишаване от свобода и др.), така и в психическо въздействие (заплахи, чийто обект може да бъде безопасността на живота, здравето, честта, достойнството, имуществените интереси и др.).
Причиняването на вреда на защитени от закона интереси в резултат на физическа принуда, ако в резултат на такава принуда дадено лице не може да контролира действията си, не е престъпление. Така, ако в резултат на физическа принуда волята на дадено лице е била напълно парализирана, той е действал под въздействието на непреодолима сила, което изключва неговата наказателна отговорност.
Психическата принуда не лишава напълно възможността човек да ръководи действията си, следователно по отношение на този случай, както и по отношение на ситуацията на физическа принуда, която не е парализирала напълно волята на причинителя, се прилагат други правила - правилата на крайната необходимост. Ако чрез причиняване на вреда на защитени от закона интереси се избягва непосредствената заплаха от причиняване на по-съществена вреда, тогава такава вреда не е престъпление.
VI. Изпълнение на заповед или команда. Заповедта (инструкцията) се разбира като задължително изискване за изпълнение,представени от началник на подчинен. Такова искане може да бъде устно или писмено.
Заповедта или инструкцията е преди всичко проява на волята на шефа. Значението на волята на изпълнителя на заповедта и следователно нейната връзка с волята на началника и възможността за привличане на изпълнителя към наказателна отговорност се определят от такива фактори като степента на задължителен характер на заповедта (инструкцията) (сравнете например заповедта на командира във въоръжените сили и заповедта на началника в държавната служба), както и от осведомеността на подчинения за ООН законосъобразност на заповедта (инструкцията). Ясно е, че ако подчиненият е убеден в тяхната законност, той дори не се замисля за тяхното неизпълнение. Следователно за изпълнението на такава заповед не се носи наказателна отговорност, а началникът, издал наказателната заповед, подлежи на наказателно преследване.
Друго нещо е, когато изпълнителят е съзнавал престъпността на поръчката и е извършил престъпление в изпълнение на тази поръчка. Тези лица отговарят на общо основание. Вярно е, че в зависимост от значението на възможните санкции за неизпълнение на заповед, към тях могат да се прилагат нормите за психическа принуда и крайна необходимост.