Появата на морал или неуспешен познат (Вадим Прохоркин)
ПОГЛЕДЪТ НА МОРАЛА Или историята на неуспешен познат
Тази история е за това как исках да срещна момичето, което харесвах и какво се получи от това. Когато си спомня тази история, в съзнанието ми изникват думите от филма „Диамантената ръка“, изречени по време на пикантна ситуация от един от героите на филма: „Български турист, имиджов морал!“, или по-скоро последните две думи. А къде влиза в действие „образът на морала“, ще стане ясно по-късно.
Тази история се случва в годините, когато училищата, по примера на класическите гимназии в предреволюционна България, са разделени на мъжки и женски. Сталин е инициатор на въвеждането на разделното образование. Разделното образование преследва целта да образова момичетата и момчетата с различни роли в обществото: момчетата като воини и бойци от родния фронт, а момичетата като майки и възпитателки. Отделното обучение е въведено през 1943 г. и продължава до 1954 г.
Бях на осемнадесет години - възрастта, когато има повишен интерес към лицата от противоположния пол. И идващата пролет подхрани този интерес. Страната отбеляза „Деня на международната солидарност на работниците 1 май“ и жителите на Калуга излязоха на празничната демонстрация. Демонстрантите се подредиха на улица "Сталин", в непосредствена близост до площад "Ленин", където се намираше трибуната. По установения ред ученици, студенти от ФЗО, студенти от технически училища и институти бяха напред, а зад тях бяха работниците на институции, организации и предприятия.
Бях ученик в техникум и в колоната на техникума вече няколко пъти бях участвал в празнични демонстрации. Ще минеш покрай подиума, където стоят градските власти, ще извикаш ура и това е, но аз много исках да видя преминаването на всички демонстранти от първата колона до последната. И аз,неусетно се измъкна от колоната на техническото училище, той отиде до края на улица Сталин, където тя граничеше с площад Ленин, и се смеси с други зрители там. Мястото, което избрах, беше добро: от него се виждаха всички демонстранти, които минаваха към площада.
От другата страна на мястото, където стоях, имаше шумна група ученички от Първото образцово женско училище. Погледнах ги с любопитство: момичетата бяха като момичета, нищо особено, когато изведнъж в центъра на групата видях момиче, което ме порази с красотата си. Нежен тен, големи сиви очи, стройна изящна фигура, дълга руса плитка, която украсяваше главата й - всичко в нея беше красиво. Въпреки това, това вече беше напълно оформено момиче на шестнадесет или седемнадесет години. Сигурно е в девети или десети клас, помислих си. Момичето, подобно на други ученички, носеше училищна униформа: кафява рокля с бяла дантелена яка и бяла престилка. Момичето говореше оживено с приятелките си и се смееше пламенно на нещо. Звънкият й смях достигна до мен и изпитах някакво необяснимо вълнение. Не спирах да я гледам - колко е красива! Ето да я опознаете! Но как.
Тогава млада жена, която стоеше зад мен, се обърна към мен с молба да пусна сина й напред. Направих място, момчето застана пред мен, а жената до мен. Оказа се, че момчето ми е съименник и във връзка с това проведох кратък разговор с жената. Но аз не бях склонен към него, тъй като цялото ми внимание беше привлечено от непознатия и жената не можеше да не забележи това. Тя попита дали ме интересува момичето с ятагана. С коса в групата ученички имаше само едно момиче - моята непозната. Как се е досетила? Помислих си и се обърнах към жената. Тя се усмихна и каза, че това момичетя знае и нарече нейното име и фамилия. Такава изненада!
Изведнъж музиката засвири и демонстрантите тръгнаха към площада, ученичките също и скоро изгубих момичето от поглед. Набързо се сбогувах с жената и моята съименница и за да видя отново момичето, заобиколих блока и забързах към площад „Ленински“, на който излязоха демонстрантите, след като минаха през площада. Но закъснях, учениците, стигнали до площада, вече се бяха разпръснали. Върнах се на улица Сталин, но жената и момчето вече ги нямаше.
През всичките следващи дни мислех само за непознатия. Мисълта за нея не излизаше от ума ми. Мечтаех как ще я опознаем, как ще се сприятелим и ще се разхождаме по вечерните улици на града. „Мечти, мечти, къде е твоята сладост?“ – припомних си думите на великия поет. Още нямаше сладост и ще има.
Как да го намеря сега? И ще посмея ли да се доближа до нея, ако внезапно се срещна, ще се осмеля ли да говоря и ще намеря ли точните думи? Но поне я вижте отново! И няколко пъти, надявайки се на случайна среща, дежурих близо до училището, където тя учи, но, уви, безуспешно.
И скоро нашата група беше изпратена на преддипломен стаж в Харков. Но дори и там сънувах моя непознат. Тогава образът й започна да избледнява, тя дойде при мен под формата на някакво красиво видение и се страхувах, че когато я срещна, може да не я позная. Тогава реших да й изпратя писмо, да напиша кога и къде я видях за първи път, да напиша, че много я харесвам и че много искам да си кореспондирам с нея. И ако кореспонденцията започне, тогава ще има лично запознанство и може да последват срещи и раздяли.
Скоро дойде писмо от майка ми, в което тя каза, че писмото ми до момичето е вдигнало много шум в училище, но всички подробности тякажи ми, когато се върна от тренировка. Не можех да разбера защо писмото вдигна такъв шум, бях измъчван от предположения и нямах търпение да свърши практиката. И това разбрах, когато се прибрах.
Първото образцово училище беше образцово във всичко: и в учението, и в дисциплината. Училището до известна степен приличаше на института на благородните девойки. Ученичките нямаха право да имат нескромни прически, да носят излишни бижута, имаше строго изискване да се държат прилично и достойно не само в училище, но и извън него.
Разбира се, нямаше готини дами, които следяха поведението на учениците. Но тяхната роля беше успешно изпълнена от класните ръководители. Директор на училището беше дама, известна със своята строгост и безкомпромисност, която нямаше свои деца. В училище тя засади желязна дисциплина и всякакви отклонения от нормата на поведение, както ученички, така и учители, бяха потиснати в зародиш. Особено внимание се отделя на идейно-политическото и нравственото възпитание на студентките, на техния морален облик, добродетел и целомъдрие. Предприети са и мерки за премахване на негативното въздействие върху ученичките отвън, както и за недопускане на нездравословни взаимоотношения между гимназисти и лица от противоположния пол.
Повикаха класния ръководител. На въпрос как учи и как се държи нейната ученичка и има ли оплаквания към нея, класната ръководителка съобщи, че момичето е отличничка, скромна, дисциплинирана, от добро семейство, няма оплаквания към нея. Но директорът веднага се усъмни: студент не може да бъде скромен, ако не учи в главата си, а господа. И нареди да извикат виновника в кабинета си.
Момичето, което нито насън, нито на дух знаеше какво е заложено и, без да разбира какви признания очаква от нея режисьорът, измърмори нещо, в очите я обзе нервен трепет.бликнаха сълзи. Но разпитът продължи: каква е връзката й с този ... (тук директорът се спъна, търсейки точната дума) с този неморален тип, заблуждаващ ученички? къде го срещна? какво знае той за него?
Момичето, бършейки сълзите си, погледна директора с недоумение. Тогава тя се обърна към класния ръководител с надеждата да получи обяснение от нея, но класният ръководител мълчеше.
Режисьорът не обърна внимание на сълзите на момичето. Не за първи път виждах сълзи в учениците. Но когато тя започна да упреква ученика, че нарушава моралния нрав на съветски човек и че с неморалното си поведение тя опозори едно образцово училище, а също така добави, че е твърде рано за нея да мисли за господа и най-вече трябва да мисли за учене, момичето избухна в сълзи.
Тогава директорът отстъпи, престана да упреква момичето и я пусна, оставяйки я: Върви и плачи, но знай, че разговорът с теб не е приключил и родителите ти ще бъдат информирани за поведението ти.
Ето как се случи историята. Не знам как е свършило и дали директорът на училището е извикал родителите на момичето да говорят.
Така „образът на морала” на скромното и добро момиче, за който споменах в началото на историята, беше поставен под въпрос. Това не беше ли пример за лицемерие и двуличие? Но в онези години това явление не беше изключение.
Много съжалявах за момичето, което пострада по моя вина, и смятах, че съм длъжен да й се извиня, но как да я намеря? И можех ли след всичко, което се случи, да разчитам на среща. Несъмнено момичето трябваше да не ме харесва, вероятно ми се караше и може би дори ме мразеше ... Не посмях да й изпратя друго писмо до училището, но с извинение.