Познанието като предмет на философски анализ
Трябва също така да се има предвид, че човешкият мозък е високо организирана материя, която е безкрайна в своето познание. Следователно създаването на изкуствен интелект по подобие на човешкия мозък е неразбираема задача. Освен това мисли не самият мозък, а човек с помощта на мозъка. Следователно е необходимо да се създаде изкуствен човек и да се инвестира в него цялата система от социални отношения, което е невъзможно. И развитието на роботиката няма да се осъществи в тази посока, защото най-съвършеното същество е физическият човек и машините трябва да му помагат при решаването на различни трудови и умствени операции. Ерата на роботите, т.е. „технологичният ад на земята“ никога няма да настъпи; това противоречи на природните закони на развитие на природата и самия човек.
Тема 7. Познанието като предмет на философски анализ
7.1. Познанието и неговите основни принципи. Проблемът за субекта и обекта на познанието
Познанието е активното въздействие на субекта върху обекта на отразената реалност с цел трансформирането му в интерес на човека, получаване на система от знания и предаването й на други поколения хора.
Най-характерната черта на епистемологията е изучаването на универсалното в човешката познавателна дейност, независимо от това каква е самата тази дейност: ежедневна или специализирана, професионална, научна или художествена. На тази основа епистемологията не може да се идентифицира с епистемологията. Последната е теория на научното познание и включва редица специфични особености, присъщи само на нея, които отсъстват в обикновеното, художественото и религиозното познание. Сред понятията, свързани с епистемологията, са понятията емпирично и теоретичнонива на научно познание, стил на научно мислене, метод на научно познание и др.
Научното познание се различава от ненаучното (обикновено, художествено, религиозно) знание по редица съществени начини.
Обикновеното знание е спонтанно. Тя се формира под влияние на прекия опит на хората и разкрива предимно явления, т.е. външни страни и признаци на обекти. Научното знание е резултат от съзнателна дейност. Тя е насочена към разкриване на същността на нещата, закономерностите на тяхното развитие.
Философия и ценности на съвременната цивилизация
Художественото познание се осъществява под формата на художествен образ, който може да включва моменти на субективно виждане на реалността, т.е. не такъв, какъвто е в действителност, а такъв, какъвто изглежда на художника. Образът на изобразения обект отразява вътрешния свят на преживяванията на самия човек, собствената му визия за реални неща. В научното познание обектите и закономерностите на тяхното развитие са отразени напълно адекватно, достоверно, т.е. каквито са в действителност. Тук няма субективизъм и пристрастност от страна на изследователя. Законите на науката се появяват в своя чист вид, независимо от предпочитанията и желанията на самия учен.
Религиозното познание апелира към сляпата вяра, към признаването на свръхестествения божествен принцип. Символът на религиозното знание е вярата в Бог. Цялата религиозна философия и теология са проникнати от патоса на спора по въпроса за приоритетите на вярата над разума и ценностите на знанието. Научното познание се основава на система от знания за закономерностите на развитие на природата и обществото. То изключва всяка възможност за отъждествяване на религията и науката. Това са противоположни понятия и всевъзможни опити за съчетаването им.(хармонизации) са погрешни и методологически неприемливи.
епистемологията в своите основи изхожда от следните принципи.
Вторият принцип на епистемологията е принципът на диалектическия процес на познанието. То намира израз в твърдението, че в света няма непознати неща, но има неща, които трябва да се знаят. Ако можем да докажем правилността на нашето разбиране за дадено природно явление, като го произвеждаме сами, принуждавайки го да служи на нашите цели, тогава неуловимото „нещо само по себе си“, пише Ф. Енгелс, приключва и „нещо само по себе си“ се превръща в „нещо за нас“, т.е. е известно. Диалектиката на познанието е свързана с идеята за това как се развива знанието, ставайки по-пълно, надеждно и точно, адекватно отразяващо реалността.
практиката е третият най-важен принцип на епистемологията. Като материална дейност на хората, тя действа като отправна точка на знанието, като в същото време е негова основа, цел и движеща сила.
Основен принцип на познанието е принципът на отражението, който се изразява в активното въздействие на субекта върху обекта. Реализацията на този принцип се осъществява чрез пет основни аспекта: съдържателен, верен, ценностен и оценъчен.
Тема 7. Познанието като предмет на философски анализ
аспектът на отражението формализира познанието на човека за външния свят в езикови (лингвистични) и знакови системи. В случая имаме предвид не само естествени, но и изкуствени езици, математически знаци, формули, символи и др.
Истинският аспект на отражението изразява адекватното, т.е. точно, правилно отражение на реалността без никакви добавки от човек и неговото съзнание. При истинско отражение светът изглежда на човек такъв, какъвто енаистина ли.
Оценъчното отношение е начин за определяне на стойността на конкретен предмет (клас, група, индивид). Оценката установява мярка за съответствие на отразените в обекта свойства на потребностите и интересите на субекта. В процеса на оценка факторите на външната реалност се съотнасят с механизма на вътрешните мотиви на индивида, формиращи у него определено отношение към развитието на ценностите. По този начин познавателната дейност придобива творчески характер.
В аспекта на анализа на епистемологичния принцип на рефлексията съществен е въпросът за връзката между познание и съзнание. Често тези понятия се идентифицират и считат за еквивалентни. Това обстоятелство е свързано с абсолютизирането на твърдението, че „съзнанието не само отразява обективния свят, но и го създава“.
Допустимостта на такава предпоставка по принцип е възможна, но само ако трансформиращата роля на съзнанието се разглежда на нивото на практиката, обективното отношение на човек към външния свят. В общофилософски план, т.е. в рамките не на практиката, а на основния въпрос на философията, съзнанието губи своя преобразуващ характер. В тази връзка има смисъл да се каже, че те изразяват различни нива на рефлексивния процес. Съзнанието е идеално копие на нещата, чието възпроизвеждане може да се случи на ниво сетивно (емпирично) възприятие. Познанието изразява различно, по-високо ниво на отражение. Може да се оприличи на "горния етаж" на абстрактното мислене. Той представлява система от научни знания, в които реалността се показва чрез практиката, чрез активното развитие на обекта от субекта.
Съзнанието се различава от познанието и по своето съдържание и функционална роля. Съзнанието е субективен образ на обективния свят, духовно отражениереално съществуващи неща. Познанието е дейност, насочена към преобразуване на материалната реалност. Съзнанието може да бъде пасивен процес, докато познанието е обективно и се отличава със своя преобразуващ характер. Включва практиката и активните действия на субекта, насочени към разкриване на същността на нещата. Това не е феноменологичен образ на обекти, а знание за тях, причините за тяхното проявление и развитие.
Практиката и съзнателната дейност на хората формират ядрото на епистемологията и я отличават от цялата предишна философия, чиито представители се опитват да разглеждат познанието като съзерцателен процес. „Основният недостатък на целия предишен материализъм, включително на Фойербах, е, че, отбелязва К. Маркс, предметът, реалността, сетивността се приемат само под формата на обект или под формата на съзерцание, а не само като човешка сетивна дейност, практика, а не субективно“ [134].
118 Философия и ценности на съвременната цивилизация
В процеса на познание съзерцателният материализъм беше склонен да абсолютизира зависимостта на субекта от обекта. Идеализмът, напротив, преувеличавайки относителната независимост на субекта, се опитва да сведе реалните неща до духовната същност на човека.
С въвеждането на практиката в теорията на познанието тези две крайности бяха изключени от епистемологията и структурата на познавателния процес беше представена като диалектическо единство и взаимодействие на субект и обект.
В най-общ вид субектът е човек, надарен със съзнание и способност да отразява света около себе си. Това определение е принципно вярно, но не достатъчно, за да изрази същността му. Факт е, че например по отношение на съзерцателния материализъм човек може да се нарече субект на познанието, новсъщност в рамките на тази концепция той не е такъв. В съзерцателния материализъм човек влиза по-скоро само като обект на въздействие върху него от външния свят, тъй като активната страна на неговата преобразуваща дейност все още не е проявена.
Субектът на познанието проявява своята дейност чрез практическо отношение, поради което отъждествяването му със съзнанието на хората е неприемливо. В противен случай се пренебрегва активният аспект и се нарушава корелацията между взаимодействието на субекта и обекта. Изместването на тяхната релевантност води до отъждествяване на субекта със съзнанието, а на обекта с материята, което е недопустимо. Материята е първична по отношение на съзнанието и съществува независимо от него. Обектът на познание се отделя от субекта и придобива своя реален статус в процеса на действие. Следователно между субекта и обекта се проявява не причинно-следствена връзка (както в отношенията на материята и съзнанието), а корелативна връзка. А това означава, че съществуването на един член на връзката предполага съществуването на друг. Щом има обект, значи има и субект, и, обратно, наличието на субект предполага съотнасянето му с обекта.
Обектът на научното познание е това, към което е насочена предметно-практическата, оценъчна и познавателна дейност на субекта. Това могат да бъдат отделни части от природната среда, включени в системата на преобразуващите отношения, и не само тези, с които човек сега е в контакт, но и с които ще взаимодейства в бъдеще. В обществото хората, техните дейности, инструменти и среда действат като обект.