Правата на човека като предмет на научни дискусии
Значителен принос в политическата теория на правата на човека имат видните български изследователи И. Илин, П. Новгородцев, Б. Чичерин, И. Покровски и др.. Според И. Покровски неотменимите права на човека в своя източник и най-важната страна на своята същност са адресирани до човека като духовна личност и в това отношение не засягат политиката, а преди всичко духовните, морални начала на хората. Тази позиция на И. Покровски „позволява, при цялата значителна острота на проблемите, свързани с политиката и властта, да се отдели в цялата маса права на човека централната, определяща връзка, ако желаете, тяхната духовна същност, свързана със свободата на духа, принципите на високия морал, основните морални принципи“ [2, с. 309].
Неотчуждаемите права на човека като конкретизиран израз на същността на естественото право в неговия съвременен смисъл - свободата на отделната, автономна личност - изразяват завой от традиционни към либерални цивилизации, към личностно центрирано общество. Следвайки класическия либерализъм, либералният институционализъм признава неотчуждаемостта на индивидуалните права и свободи, но свързва тяхната „естествена” природа не с „човешката природа”, а с развитието на правните и политически институции. При упражняването на правата и свободите, подчертава А. Матюхин, индивидите изхождат от необходимостта от установяване на справедливи институционални правила за осъществяване на свободата, които отговарят на представите на дадена нация за Общото благо в определен период от нейната история [3, с.69]. Според нас този подход изглежда доста обещаващ.
В същото време има значителна разлика в политическата ориентация и най-вече в културната ориентация на европейските и американистиката (Г. Моргентау, Т. Пейн, Р. Хауърд, А. Шлезинджър, Д. Донели, Д. Форсайт).и др.) от изследванията на източните и ислямските държави (А. Абдулахи, Дж. Бауер, К. Тан и др.). Изследванията на правата на човека в постсъветските държави през 1995-2004 г. са значително различни. от изследвания, проведени в условията на Студената война и идеологическата конфронтация между двете световни системи.
Правозащитниците А. Сахаров, М. Новицки, С. Ковальов, А. Сунгуров, Е. Жовтис и други имаха значителен принос в разработването на проблемите на практическото прилагане на правата и свободите на човека в посткомунистическото общество. Неговото пълно и последователно въплъщение С. Ковальов вижда само в рамките на единно човечество [5, с.12]. Тези произведения съдържат конструктивни идеи от гледна точка на разработването на реални механизми за реализиране на правата и свободите на човека в постсъветските общества.
В трудовете на Г. Акмамбетов, М. Баймаханов, С. Мирзали, Е. Шаханов опитът от трансформацията на казахстанското общество в преходния период е обобщен в контекста на анализа на взаимодействието на правото и морала, моралното и правното съзнание. Ценността на тези изследвания се състои в това, че правото се разглежда като специфичен посредник във взаимодействието на политиката и морала, способен да преобразува определени политически решения, възгледи в закон, който е задължителен. Изследователите обосновават несъмнения приоритет на морала над политиката, необходимостта от постоянно духовно и морално оправдание на политическите решения. Анализирайки правото и морала като антитеза на отчуждението на индивидите и основно условие за преодоляване на тоталитарната идеология, Е. Шаханов определя морала като основа за преодоляване на патернализма иставайки свободен човек. Като основна антитеза на тоталитаризма той разглежда идеята за правата на човека. За Е. Шаханов подходът към правата на човека е интересен не от гледна точка на икономическите, а преди всичко духовни, морални ценности.
Работата на казахстанските правозащитници (Б. Байкадамов, Е. Жовтис и др.) и юристи (С. Жалибин, Г. Сапаргалиев, М. Башимов, А. Матюхин и др.) е посветена на изучаването на различни проблеми на защитата на правата и свободите на човека, включително от държавни и обществени институции. А. Турлаев, разглеждайки правата на човека като идеологическа система от възгледи като житейска позиция на всеки индивид, правилно смята, че съвременната идеология трябва да бъде ангажимент към върховенството на закона не като цел, а като средство за гарантиране на човешките права. Последното трябва да се разглежда като безкраен процес, насочен към прогресивно подобряване на живота на конкретен човек.