Правен статут на бежанци и разселени лица, право на убежище - международно право
При решаването на проблемите на бежанците важна роля трябва да играе не само международното право, но и националното законодателство на държавите, тъй като бежанците, напускайки своите страни, се установяват на територията на определени държави. В Украйна също има бежанци. В тази връзка през 2001 г. Украйна прие Закон „За бежанците“, който регламентира процедурата за получаване на статут на бежанец в Украйна и определя самия статут. Поради наличието на този статут, бежанците могат да получат определена помощ (парични плащания и пенсии, образование, здравеопазване, религиозни поклонения, съдебна защита и др.) от държавата, предоставила този статут.
Процедурата за предоставяне на такъв статут е доста сложна. Съгласно чл. 10 от Закона на Украйна "За бежанците", статутът на бежанец не се предоставя на лице: според това, което компетентните органи на държавата, в която живее, признават и гарантират правата и задълженията, свързани с гражданството на тази държава; за което се установи, че е извършило престъпление срещу мира, военно престъпление или престъпление срещу човечеството и човечеството, както е определено в международното право; който е извършил тежко престъпление от неполитически характер извън Украйна, преди да пристигне на нейна територия; който преди да пристигне в Украйна е бил в състояние, в което е могъл по предписания начин да получи убежище или статут на бежанец.
Виждаме, че фразата „поради основателен страх от преследване“ е централна в дефиницията на понятието „бежанец“. Предвид факта, че „страхът“ е субективен, това определение внася субективен елемент в позицията на лице, което кандидатства за признаване на бежанец. Спореднадбавката, издадена от Службата на Върховния комисариат на ООН за бежанците „Относно процедурите и критериите за установяване на статут на бежанец“ (Женева, 1992 г.), се счита, че ако човек не търси приключения или просто не иска да види света, тогава той никога, при нормални условия, няма да напусне дома и страната си без основание да бъде принуден да го направи (член 39). Това във вр. с чл. 3 от Закона на Украйна „За бежанците“ дава основание да се говори за наличието на презумпция, че лице, което кандидатства за признаване на бежанец, отговаря на изискванията за съответствие с този статут. А специално упълномощеният централен изпълнителен орган по въпросите на миграцията трябва да установи наличието или липсата на обстоятелствата, предвидени в Закона на Украйна „За бежанците“.
Разселените лица са хора, насилствено преместени по време на събитията от Втората световна война от нацистка Германия и нейните съюзници от окупираните от тях територии за използване в различни работни места. След края на войната СССР сключи редица двустранни споразумения за репатриране (връщане в родината) на разселени лица от съветски граждани. За да се улесни завръщането на разселените лица в родината им, през 1946 г. е създадена Международната организация за бежанците, която престава да съществува през 1951 г. във връзка със създаването на ВКБООН.
Регионалните организации също се занимават с проблемите на бежанците. Така през 1969 г. ОАЕ прие Конвенцията за специфичните аспекти на проблема с бежанците в Африка. Известно е, че на африканския континент има много "горещи точки", така че проблемите на бежанците са много актуални за този регион на света.
Право на убежище
Законът за убежището възниква за първи път по време на Френската революция. Френската конституция от 1793 г. гласи, че Франция предоставя „убежище на чужденци,изгонени от отечеството си за каузата на свободата". Впоследствие правото на убежище е развито както в националното законодателство на държавите, така и в международното право.
Конституцията на Украйна гласи: „Чужденците и лицата без гражданство могат да получат убежище по начина, определен от закона“ (част 2, член 26). Подобни разпоредби се съдържат в конституциите на много държави по света. Обикновено правото на убежище е залегнало в основните закони на държавите. Процедурата за получаване на това право се регулира от действащото законодателство.
В чл. 14 от Всеобщата декларация за правата на човека определя:
1. Всеки има право да търси и да се ползва от убежище срещу преследване в други страни.
2. Това право не може да бъде използвано в случай на наказателно преследване, което всъщност се основава на извършване на неполитическо престъпление или действие, което противоречи на целите и принципите на Обединените нации.“1
В международното право е обичайно да се прави разлика между териториално и дипломатическо убежище. Първият означава, че държавата предоставя на всяко лице (лица) възможност да се укрие от преследване с политически характер на нейна територия; второто е предоставянето от държавата на такава възможност, но в пределите на дипломатическо представителство, консулска служба или на военен кораб, намиращи се на територията на друга държава.
Съгласно общото международно право неприкосновеността на помещенията на дипломатическа мисия или консулска служба и екстериториалността на чуждестранен военен кораб не им дават право да ги предоставят като убежище на лица, преследвани от властите на приемащата държава за престъпления от политическо естество. Тази разпоредба е отразена и в договорното право. Да, виенскиКонвенцията за дипломатическите отношения от 1961 г. установява забрана за използване на дипломатическо представителство за цел, несъвместима с официалните му функции (клауза 41 на чл. 41). Изключение прави практиката на държавите от Латинска Америка. Държавите-членки на Хаванската конвенция от 1928 г. и Каракаската конвенция от 1954 г. признаха правото на дипломатическо убежище и регламентираха процедурата за предоставянето му в тези споразумения. Латиноамериканските юристи обаче изразяват съмнения относно съществуването на обичайната институция на дипломатическо убежище в Латинска Америка, тъй като в този случай правилно се разглежда въпросът дали действията на страната, която предоставя убежище на лице, преследвано в определена държава, принципът на суверенното равенство на държавите.
В гореспоменатото решение по делото за убежище Съдът на ООН представи следния анализ на този проблем: ако на бежанец бъде предоставено териториално убежище, тогава такова решение не нарушава суверенитета на държавите, в които е извършено престъплението. В случай на дипломатическо убежище, бежанецът се намира на територията на държавата, в която е извършил престъплението и решението за предоставяне на убежище освобождава престъпника от юрисдикцията на тази държава, което нарушава суверенитета на териториалната държава.