Право на разпореждане
Правото на собственост означава правната възможност за действително притежание на природен обект, икономическо господство над него.
Правото на ползване е правна възможност за извличане на ползи от природен обект, неговите полезни свойства, т.е. възможността за икономическа и друга експлоатация, развитие на природен обект с цел задоволяване на определени нужди.
Правото на разпореждане предполага възможността в границите, установени от закона, да се определи правният статут на природен обект, включително неговото отчуждаване.
Според гражданското право собственикът има право по свое усмотрение да притежава, използва и да се разпорежда с имуществото си, да извършва всякакви действия по отношение на него, които не противоречат на закона (член 209 от Гражданския кодекс на Руската федерация).
В същото време в областта на екологичните отношения изпълнението на тези правомощия има съществени характеристики, свързани както със спецификата на обектите на собственост (природни ресурси), така и с вида на неговите субекти (държава, организации, граждани).
Следователно състоянието и използването на природните ресурси и околната среда като цяло е сфера не само и не толкова на частни, колкото на обществени интереси, което предполага намеса на държавата в регулирането на отношенията на собственост върху природните ресурси, установяване на законодателни ограничения за упражняване на нейните съставни правомощия. Както се отбелязва в Концепцията за преход на България към устойчиво развитие, приета въз основа на документите на Конференцията на ООН по околна среда и развитие през 1992 г., в съвременните условия ролята на държавата като гарант за опазването на околната среда и екологичната безопасност, ефективността на държавното управление и контрол в областта наопазване на природата * .
По изложените съображения законодателството предвижда, че при притежаването и използването на природните ресурси субектите са длъжни да изпълняват задълженията за тяхната рационална експлоатация и възпроизводство, да спазват екологичните изисквания за тяхното опазване от замърсяване, изчерпване и унищожаване и за опазване на околната среда от вредните въздействия на тяхната дейност.
Законът установява и някои ограничения в областта на управлението на природните ресурси, които се изразяват в определянето на неговия специален ред и граници, което се дължи на необходимостта от съчетаване на икономическите и екологичните интереси на обществото. Например, правилата за регистриране на сделки със земя, установяване на максималния размер на поземлените парцели и целевия характер на тяхното използване, ограничаване на обращението на земеделска земя и др. Повечето от природните ресурси обикновено са изтеглени от гражданското обращение, тъй като са държавна собственост (горски и водни фондове, недра, дива природа и др.).
Трябва да се има предвид, че правният режим на определени видове природни ресурси поради техните природни свойства е доста труден или дори невъзможен за разглеждане в рамките на имуществените отношения. Така законът не урежда собствеността върху атмосферния въздух, а по отношение на собствеността върху водните обекти Кодексът за водите на България гласи, че понятието собственост не е приложимо изцяло за водните обекти, тъй като концентрираната в тях вода е в състояние на непрекъснато движение и водообмен (чл. 31).
Особеността на позицията на държавата като субект на собственост върху природните ресурси се състои във факта, че нейните правомощия за притежание и използване намират своето реално въплъщение в икономически и другидейности на предприятия, организации и граждани, на които държавата предоставя за ползване природни ресурси. А правомощията по разпореждане се упражняват от държавата главно чрез управленските функции на нейните компетентни органи за определяне на правния режим на природните ресурси, тяхното предоставяне и отнемане, контрол върху използването и опазването на природната среда и др.
Характеристиките на упражняването от юридически лица на правомощията за притежаване, използване и разпореждане с природни ресурси се дължат на естеството на дейността на тези организации и зависят от тяхната правоспособност, определена в уставите и други учредителни документи.