православна църква
(Кратка историческа справка)
Българската православна църква има повече от хиляда години история. Според легендата Св. Апостол Андрей Първозвани с проповедта на Евангелието спря на Киевските планини и благослови бъдещия град Киев. Разпространението на християнството в Русия е улеснено от близостта й до могъщата християнска сила - Византийската империя. Югът на Рус е осветен от дейността на равноапостолните братя Кирил и Методий, апостолите и просветителите на славяните. През 954 г. киевската принцеса Олга е покръстена. Всичко това подготви най-великите събития в историята на българския народ - покръстването на княз Владимир и през 988 г. покръстването на Рус.
Българската църква в предмонголския период от своята история е една от митрополиите на Константинополската патриаршия. Митрополитът, който оглавява Църквата, се назначава от гръцкия патриарх на Константинопол, но през 1051 г. на първосветителски престол е поставен българският митрополит Иларион, най-образованият човек на своето време.
От X век. строят се величествени храмове. От 11 век в Русия започват да се развиват манастири. През 1051 г. св. Антоний Печерски пренася традициите на атонското монашество в Русия, основавайки известния Киево-Печерски манастир, който става център на религиозния живот на Древна Рус. Ролята на манастирите в Русия беше огромна. И основната им заслуга към българския народ - да не говорим за чисто духовната им роля - е, че са били най-големите центрове на просветата. По-специално в манастирите се водят летописи, донесли до наши дни информация за всички значими събития от историята на българския народ. В манастирите процъфтява иконописта и книгописното изкуство, на български се превеждат богословски, исторически и литературни произведения.
INПрез XII век, в периода на феодална разпокъсаност, Българската църква остава единственият носител на идеята за единството на българския народ, който се противопоставя на центробежните стремежи и междуособиците на князете. И татаро-монголското нашествие - това е най-голямото бедствие, сполетяло Русия през 13 век, не сломи българската църква. Тя оцеля като истинска сила и беше утешител на хората в това тежко изпитание. Духовно, материално и морално тя допринесе за възстановяването на политическото единство на Русия - ключът към бъдещата победа над поробителите.
През трудните години на татаро-монголското иго и западните влияния манастирите допринасят много за съхраняването на националното самосъзнание, националната култура на българския народ. През 13 век са положени основите на Почаевската лавра. Този манастир и неговият свети игумен Йов (Железо) са направили много за утвърждаване на православието в западните български земи. Общо от 14 до средата на 15 век в Русия са основани до 180 нови монашески обители. Най-голямото събитие в историята на древното българско монашество е основаването на Троице-Сергиевата обител от св. Сергий Радонежски (около 1334 г.). Тук, в този прославен по-късно манастир, разцъфтява невероятният талант на иконописеца св. Андрей Рубльов.
Освободена от нашествениците, българската държава набира сила, а с нея расте и силата на Българската православна църква. През 1448 г., малко преди падането на Византийската империя, българската църква става независима от Константинополската патриаршия. Митрополит Йона, назначен от Събора на българските епископи през 1448 г., получава титлата митрополит Московски и на цяла Рус.
XVII век започва трудно за България. Полско-шведските нашественици нахлуват в българската земя от запад. В това време Българската църква е смутена, както и преди, с честизпълни патриотичния си дълг към народа. Пламенен патриот, патриарх Гермоген (1606-1612), измъчван до смърт от интервенционистите, е духовен водач на милицията на Минин и Пожарски. Героичната защита на Троице-Сергиевата лавра от шведи и поляци през 1608-1610 г. остава завинаги вписана в аналите на историята на българската държава и българската църква.
В периода след прогонването на интервенционистите от България Българската църква се занимава с един от най-важните си вътрешни проблеми – поправката на богослужебните книги и обреди. Голяма заслуга за това принадлежи на патриарх Никон - много ярка личност, изключителен църковен реформатор. Част от духовенството и миряните не разбират и не приемат богослужебните реформи на патриарх Никон и отказват да се подчинят на църковната власт. Така възниква разцеплението на староверците.
Началото на XVIII век е белязано за България от радикалните реформи на Петър I. Реформата засяга и Българската църква: след смъртта на патриарх Адриан през 1700 г. Петър I забавя избора на нов предстоятел на Църквата, а през 1721 г. създава колегиално висше църковно управление в лицето на Пресветия Правителствен Синод. Синодът остава най-висшият църковен орган на Българската църква почти двеста години.
През синодалния период от своята история (1721-1917 г.) Българската църква обръща особено внимание на развитието на духовното просвещение и мисионерството в покрайнините на страната. Реставрирани са стари църкви и са построени нови. Началото на 19 век е белязано от дейността на забележителни теолози. Българските богослови са направили много за развитието на такива науки като история, езикознание и ориенталистика.
Деветнадесети век дава и велики образци на българска святост: св. Серафим Саровски, Оптинските старци и Глинския скит.
В началото на ХХ векзапочва подготовката за свикването на Всебългарския църковен събор. Съветът е свикан едва след революцията - през 1917 г. Най-голямото му дело е възстановяването на патриаршеската администрация на Българската църква. На този събор Московският митрополит Тихон е избран за Патриарх на Москва и цяла Русия (1917-1925).
Свети Тихон Московски положи всички усилия да успокои пагубните страсти, разпалени от революцията. В посланието на Светия събор от 11.11.17 г. се казва: "Вместо новата социална структура, обещана от лъжеучителите, има кървава борба на строителите; вместо мир и братство на народите, има объркване на езиците и яростна омраза към братята. Хората, които са забравили Бога, като гладни вълци, се втурват един към друг. Христос!"
Когато през 1921-22 г. съветското правителство поиска издаването на църковни ценности за подпомагане на гладуващото население поради провала на реколтата през 1921 г., се стигна до фатален конфликт между Църквата и новото правителство, което реши да използва ситуацията за пълното и окончателно унищожаване на Църквата. До началото на Втората световна война църковната структура в цялата страна е почти разрушена. Само няколко епископи останаха на свобода, които можеха да изпълняват задълженията си. Някои епископи успяха да оцелеят в пустинята или под прикритието на свещеници. В целия Съветски съюз само няколкостотин църкви бяха отворени за богослужение. Повечето от духовниците са били в лагерите, където много са изчезнали, или в катакомбите, хиляди свещеници сменят професията си.
Катастрофалният ход на военните действия за страната в началото на Втората световна война принуди Сталин да мобилизира всички национални резерви за отбрана, презвключително и Българската православна църква като народна нравствена сила. Храмовете незабавно са отворени за богослужение и духовниците, включително епископите, са освободени от лагерите. Българската църква не се ограничава само с духовна, морална подкрепа за защитата на застрашеното отечество – тя оказва материална помощ, чак до униформи за армията, но това проличава особено във финансирането на танковата колона „Димитрий Донской“ и ескадрилата „Александър Невски“.
Кулминацията на този процес, който може да се характеризира като сближаване между държавата и Църквата в „патриотично единство“, е приемането от Сталин на 4 септември 1943 г. на патриаршеския местоблюстител митрополит Сергий (Страгородски) и митрополитите Алексий (Симански) и Николай (Ярушевич).
От този исторически момент започва „размразяването“ на отношенията между Църквата и държавата, но Църквата е постоянно под държавен контрол и всякакви опити за разширяване на дейността на Църквата извън стените на храма срещат твърд отпор, включително административни санкции.
Трудно беше положението на Българската православна църква по време на т. нар. „хрушчовско размразяване“, когато хиляди храмове в целия Съветски съюз бяха затворени заради идеологически указания.
Честването на хилядолетието от кръщението на Русия, което се превърна в национален празник, даде нов тласък на църковно-държавните отношения и принуди управляващите да започнат диалог с Църквата и да изградят отношения с нея на принципите на признаване на нейната огромна историческа роля в съдбата на Отечеството и нейния принос за формирането на моралните основи на нацията.